Има два огромни фактора, които могат да помогнат за развитието на определен тип работа или проекти. Приближаване на крайния срок и оскъдните ресурси. Netflix може да е властелинът на стрийминг услугите в момента, но неговата корона все повече е застрашена. И не, не говоря за завръщането на „Игра на тронове“ следващата седмица.

Става дума за предстоящото навлизане в този сегмент на гиганти, като Disney и Apple. В един момент, Netflix ще трябва да разчита на силно собствено съдържание, за да може да се изправи срещу безкрайните ресурси, с които разполагат два от най-големите брандове в света. Amazon също диша силно във врата, а и HBO не спи. Конкуренцията се засилва с всяко изминало тримесечие.

Усилията в подсилване на собственото съдържание водят, както до хитови поредици, като „Къща от карти“ и „Наркос“. Но и до някои странни експерименти. Такъв се явява Love, Death + Robots. Това са 18 късометражни анимации, изготвени в различен стил, всеки с независим от останалите сюжет. Гъмжащи от препратки, към различни култови филми, поредици, комикси, научна-фантастика, книги и франчайзи.

Зад Love, Death + Robots стоят Дейвид Финчър („Седем“, „Боен клуб“ ,част от „Къща от карти“ и много други) и Тим Милър („Дедпул“), като първият е истинска икона в киното, доказал нееднократно способността си да ни изненадва.

Странният формат, още по-нетипичното изпълнение и противоречивите чувства, които оставиха епизодите в мен, ме подтикнаха да разгледам поредицата малко по-подробно. Без прекалени спойлери, за всички, които не са ги гледали.

В търсене на универсалната формула

Love, Death + Robots е перфектният пример, за опит за намиране на Светия Граал в маркетинга – как да обхванем и задоволим интересите на максимално широка публика. Сериите се опитват да обхванат възможно най-голям спектър от културни и популярни в момента течения.

Сериите използват изпипаната успешна формула на „Черното огледало“ (Black Mirror) и сравнително позитивните отзиви на филма „Играч Първи – приготви се“. От първия е взет късометражния формат и липсата на връзка между отделните епизоди. Също така донякъде от него са взети и непрекъснатите обрати и преобръщане на очакванията на зрителите. Все актуални сега похвати.

Огромното количество препратки и асоциации с популярни културни феномени и франчайзи, пък са успешна формула, която първо Marvel инкорпорира в своята кино Вселена (MCU), „Дедпул“ доразви, които достигат своя пик в „Играч Първи – приготви се“. Има от всичко – от комикси, филми, през книги и игри, до японски анимета и манга.

За да се обхване още по-голям спектър от зрителски вкусове и предпочитания, създателите на Love, Death + Robots се обръщат към „Аниматрицата“. От там е взет похватът за използване на различни техники и стилове в създаването на разнообразно анимационно съдържание. Затова и форматът на сериите обхваща по-голямата част от познатите ни техники. Епизоди с невероятно реалистична компютърна графика се редуват с пастелени в стил „Disney“, през аниме похвати и визия.

Пилотният епизод доста добре илюстрира какво да очакваме. В него се пренасяме във футуристичен Лондон, в който стари катедрали се използват за арена на зловещо забавление – битки до смърт на генетично разработени и модифицирани чудовища. Тези странни творения са контролирани чрез специална невронна връзка със своите пилоти. Освен техническа пищна CGI анимация, през две трети от епизода имаме дразнещи препратки към радикален феминизъм и политкоректност, чийто ефект донякъде се неутрализира от шоковия край.

Така, почти всяка серия се върти около някой или комбинация от основните елементи от заглавието – любов, смърт плюс роботи. С няколко изключения имаме сравнително сходна структура на почти всеки епизод. Тя се състои от представянето на определена ситуация или кратка история, която завършва с неочакван обрат. Видно от пилотния епизод, референциите и препратките към популярни франчайзи са на килограм.

Противоречивият краен резултат

Фундаменталният проблем на Love, Death + Robots не се съдържа в нито един от гореизброените елементи. Той е в натрапващата се целенасоченост за тяхното интегриране и постигане на конкретни реакции.

Почти всяка втора серия се опитва да вкара накрая шокиращ ефект, който да изправи зрителите. Историята показва, че в киното и телевизията това се постига доста трудно. Затова при повече от половината от епизодите, той е толкова клиширан или насилствено интегриран, че постига обратната реакция у зрителя.

При няколко епизода, включително и в пилотния, тези обрати са реализирани добре. Всъщност ако не беше той, най-вероятно нямаше да доизгледам останалите серии, тъй като радикалния феминизъм в първия ми идваше в повече и бях на ръба да изоставя поредицата.

За щастие, той, както и другите елементи на политкоректност не присъстват толкова агресивно в останалите епизоди.

Другият голям проблем е в самия формат на поредицата. Късометражните филми/анимации са отделен жанр в изкуството, но някои епизоди са прекалено кратки. Средната продължителност е около 12 минути. Но като извадим краткото интро и близо двете минути на финални надписи, остават средно по около десет минути. Всички епизоди под тази медиана според мен са напълно излишни. Други имат огромен потенциал, който няма как да се развие във формат от 15 минути. Малцинство са тези, които успяват да напипат правилния баланс.

Концепцията за целенасоченост присъства и в самите сюжети. Някои серии са направени така, че просто да гравитират около една идея. Дали тя ще бъде завършена или не, няма значение. Което от своя страна, в комбинация с краткия формат подсилва усещането, че не малка част от епизодите са просто пълнеж и/или специално създадени за определен тип аудитория.

Много накратко ще се спрем на отделните серии, като съм ги подредил в четири категории. Редките диаманти, които успяват да напипат баланса от формат, концепция и реализация. Технически и арт съвършените епизоди, които ни карат да забравим, че гледаме анимация. Пропилените възможности са частите от поредицата, които имат добър потенциал, но той не е развит. Накрая са излишните епизоди, които спокойно може да пропуснете, като някои от тях дори не си заслужават да бъдат теглени от различни от платформата на Netflix места.

Редките диаманти

Личният ми фаворит за съвършения епизод от Love, Death + Robots носи номер 14 – Zima Blue. В него се проследява историята на световно известен художник в бъдещето, който впечатлява с все по-мащабни арт проекти, в които да развихри изкуството си. Неговият запазен знак е използването на Zima Blue – специален тон на синьото, който в един момент напълно поглъща творбите му.

Историята е разказана перфектно, като са вкарани две гледни точки, на журналистка, която е удостоена с честта да му направи първото интервю от последните 100 години, така и от самия художник.

Zima Blue спокойно може да бъде провъзгласен за новия еталон сред късометражната анимация. Завършена история, шокиращ обрат, който наистина си тежи на мястото, ненатрапващи и дори подсилващи препратки към комиксови поредици. Използвана е визията от деветдесетарските анимации на Batman, на чието наситено черно перфектно контрастира този специфичен тон на синьото – Zima Blue.

Това е един от епизодите без насилие, кръв или друг тип екшън. Но въпреки това е перфектен. Неслучайно Zima Blue е с втория най-висок читателски рейтинг в платформата IMDB.

Вторият в личната ми класация е първият в читателската на IMDB. Това е Епизод 7 – Beyond the Aquila Rift. Той спокойно можеше да се окичи с титлата – Най-реалистична и красива CGI анимация, но тя отива при номер 18 от поредицата (за него по-долу). Тази серия много трудно може да се опише, без да се разкрие обрата. Но в общи линии идеята е, че космически кораб тръгва да се връща към Земята, като използва специална ускорителна станция „Архангел“. Поради грешка, той и екипажът се оказват захвърлени извън Млечния път и то от грешната страна на Галактиката.

Причината моето мнение да се разминава с това на масовите зрители на IMBD е, че обратът е представен по възможно най-клиширания (но и красив) начин, а референциите към определени научно-фантастични филми са доста натрапващи. За съжаление, не мога да кажа кои са, без да разваля удоволствието на тези, които не са гледали епизода.

Третият истински диамант за мен е Епизод 4 – Suits. Разказва за фермери, които трябва да се отбраняват от орди от извънземни (които приличат на кръстоска между този от „Пришълецът“ и „Пълен мрак“). Намесени са големи роботи, доста екшън и красива анимация. Препратките и клишетата са почти толкова, колкото големи са и ордите от извънземни. Това, което го отличава от останалите в списъка е, че историята е развита с всичките си елементи от начало докрай, а обратът е реализиран по много фин и елегантен начин.

Техническите съвършенства

Признавам си, че тази категория я създадох единствено за последния епизод – The Secret War. Толкова реалистична и красива CGI анимация не бях виждал. Дори Beyond the Aquila Rift при който за първи път ми падна долната челюст, не може да стъпи на малкия пръст на техническото съвършенство, което развива Епизод 18.

Историята е пълна боза обаче. В разгара на битката при Сталинград през Втората световна война, група съветски войници са изпратени в далечния изток в СССР, за да се справят с демони, които тероризират местното население. Има изграден съспенс, достатъчно екшън, но цялостната идея дори на хартия звучи зле. На моменти си мисля, че дори да беше пренесено абсолютното клише във видеоигрите – за нацисти-зомбита може би щеше да изглежда по-добре концептуално. Но CGI графиката ме убеди, че скоро ще имаме пълнометражни компютърни анимации, които ще могат да отнесат всичко останало.

Реално почти всеки епизод е изпипан технически в анимационния похват, който е ползван за отделните серии. Визуалните качества на Love, Death + Robots са неоспорими, като The Secret War просто е абсолютният връх и кулминацията на всичко това. Има няколко изключения, но поради уникалността им, че са единствени в даден анимационен похват, донякъде ги оправдава.

Пропилените възможности

Тук ще разгледаме основно тези серии, които не успяват да напипат перфектния баланс, имат пропилян потенциал или някакъв друг недостатък, който ги прави добри за гледане, но не и върхово изживяване. Откривам категорията с два епизода, на които не им достига малко, за да се превърнат в истински бижута. Това са епизодите 10 и 13. Първият е Shape Shifters, който разполага с доста интересна история, красива CGI анимация и добър край. Но цялостната концепция за комбиниране на върколаци и военните действия в Афганистан е малко… прекалена.

Епизод 13 е Lucky Number 13. Отново невероятна CGI анимация, интересна история, но просто той губи много от липсата на контекст. Догадките, че се води космическа война между Изтока и Запада са налице, но не са достатъчни. Историята накратко е пилот-новобранец на десантни совалки получава кораб с фаталния номер 13. Машината оцелява в тежки условия, но при предходните мисии губи не един, а цели два екипажа. Което повдига въпроса дали не е прокълната.

Знам, че концепцията гравитира около идеята за изкуствения интелект в совалката и отношението между човек-машина, но това не успява да те грабне напълно. Цялата обстановка има потенциал да се развие, ако не като пълнометражен филм, то поне като отделни серии. Защото в настоящия си формат, този епизод просто губи своя чар сред останалите. А може да предложи наистина много.

В тази категория попада и вече споменатата пилотна серия, която просто с прекалената си политкоректност, „убива“ иначе перфектната във всяко едно отношение реализация. Ако не беше толкова агресивна и очевадна, Sonnie’s Edge можеше да бъде сред диамантите.

Последващият втори епизод Three Robots е в сходна ситуация. При него пък негативно повлияват агресивните препратки и леко малоумния обрат, в който са намесени… котки. Иначе технически е изпипан, както и голяма част от историята, която разказва.

Излишният пълнеж

За съжаление по-голямата част от епизодите в Love, Death + Robots са изцяло самоцелни, а някои напълно излишни. Определени фенове няма да са съгласни с това твърдение, но най-вероятно те спадат към специфичната аудитория, към които те са насочени.

Ще започна с едно от най-силните заглавия от списъка – Епизод 3: The Witness. Няма научно-фантастична серийна поредица, която да не експлоатира по някакъв начин идеята за омагьосан времеви кръг. При него, човек изпитва дадена ситуация отново и отново. Именно такъв е The Witness, който прелива от препратки към популярни аниме поредици.

В общи линии, млада жена става свидетелка на убийство и започва да бяга от местопрестъплението, докато престъпникът я преследва. Независимо от теорията, че тя е преследвана от призрак, целият епизод е създаден единствено с две цели – шокиращия момент при разкриването на омагьосания кръг и стрийптиз сцена в садо-мазо клуб. Ако искам да гледам скандални неща, ще си пусна някое риалити шоу, а ефектът от обрата е притъпен от идентичната обстановка в крайната сцена с началната.

Епизод 16 – Ice Age експлоатира друго Sci-Fi клише – наличието на паралелна цивилизация, която да е умален модел на нашата. В случая, тя се намира в хладилника на американско семейство. Единствената серия, в която се вкарват игрални сцени с живи актьори. Но това не я прави уникална или пък добра. Почти двуминутната сцена от „Мъже в черно“ за цивилизацията в шкафа има в пъти по-голям заряд от Ice Age.

Една определена целенасоченост има в няколко серии на Love, Death + Robots. Това е таргетирането на феновете на анимето или японската анимация. Такъв е Епизод 5 – Sucker of Souls. Изпълнена до горе с клишета и препратки, в която наемници и археолози бягат от съвременна версия на Дракула, тя спокойно може да се пропусне. Особено предвид, изключително слабия „неочакван“ край.

По същия начин са реализирани нещата и в Епизод 8 – Good Hunting. Тук феновете на японските анимации и култура ще са удовлетворени, но като цяло в един момент историята ескалира дори и по тези стандарти. Присъствието му е оправдано единствено, да задоволяви тази специфична публика. Като реализация не е лошо, но ако не ви допада спецификата на японската анимация, като история, философия и стилистика, този епизод няма да е за вас. Концептуално доста контрастира първата и втората половина и дори, като лек фен на анимето, серията не ми допадна.

Такова е състоянието на Епизод 15 – Blind Spot, без който може да живеете много по-спокойно. При него ситуацията е по-зле, защото дори да сте аниме фенове, има далеч по-добри попадения в този жанр. Слаба история, още по-лоша реализация, а единственото предимство на края е, че го има.

Има няколко епизода, които са пълен абсурд още на ниво концепция и рационално мислещия човек спокойно би игнорирал. Епизод 6 – When the Yogurt Took Over, заглавието казва всичко – когато киселото мляко превземе света. Безумна идея, като единственото стойностно е, че може да се ползва като метафора, колко много сме зависими от технологиите в момента.

Другата серия под номер 12 – Fish Night пък може да бъде оценена само от хора на тежки медикаменти. В нея, двама души закъсват с колата из американската прерия, като през нощта изплуват призраците на умрели преди милиони години динозаври и праисторически риби. Епизод 17 също е предизвикателство за мозъчните клетки, защото представлява любимата за всички почитатели на алтернативната история ситуация – „какво става ако Хитлер умира в началото на 30-те години“. За разлика от C&C Red Alert гейминг сериите, в анимацията имаме развити възможно най-абсурдните сценарии. Включително и от това фюрерът да е сплескан от желе.

В същия дух, е Епизод 9 – The Dump. Няма серия, чието заглавие да я опише толкова добре. Става дума за бунище, в което охраната разказва за чудовище от боклуци. Цялата история намирисва, като целия епизод е просто пълнеж и по-предсказуем край нямаше как да има. Съществуването му е оправдано, само и само, за да се запълни бройката от 18 епизода.

За финал си оставих Епизод 11 – Helping Hand. Създателите тук са имали следната идея – какво ще стане ако направим CGI късометражна версия на филма „Гравитация“? Ефектът ще е същия като пълнометражния вариант. Красив, но напълно безсмислен филм. Единственото позитивно е, че логично задава обратния въпрос – дали самата „Гравитация“ със Сандра Бълок нямаше да е по-подходяща за подобен кратък формат? Но ситуацията се превръша като парадигмата с „кокошката и яйцето“.

Искаме ли още?

На този въпрос все още не мога да си отговоря. От една страна, без Love, Death + Robots, нямаше да имаме истинските бижута, като сериите от първата категория. Или техническото съвършенство при CGI анимацията, което наблюдаваме в The Secret War и Beyond the Aquila Rift. От друга страна, тези ресурси ако се бяха вложили в един хомогенен, но много по-добре развит проект, сега можехме да сме свидетели на истински анимационен феномен.

Вместо това имаме 18 епизода, половината от които не си струват отделеното време. Спокойно бих изтъргувал втория сезон на Love, Death + Robots за една истинска CGI поредица в Sci-Fi жанра.