Балканизация“ е любим термин на Западния свят, използван основно в геополитиката, но не само. Създаден да опише процесите на разпадане на Османската империя и последващите взривоопасни процеси през 19 век и началото на 20 век. Изваден от този исторически контекст, „балканизацията“ се използва да обрисува неочаквана и хаотична фрагментация. Както и среда, която може да бъде последвана след това от жестока конкуренция между отделните парчета.
Натрупаното през вековете напрежение на Балканите избухва по наистина жесток и скоростен начин, който създава и други прякори на региона. „Буре с барут“ е друго популярно наименование, което продължава да напомня за избухливия характер на нашия регион.
В края на 2020 г. ставаме свидетели не на местна, но на потенциална „балканизация“ – тази на технологиите и интернет. Процесите са задействани, първите крачки са направени, въпросът е дали ще се извърви пътя докрай или това фрагментиране ще остане само частично. Глобалната мрежа вече не е запазена марка само за САЩ, но нейното трансформиране от световна, може да стане в регионална.
Регулаторите по света вече открито говорят за регионален интернет и облачни платформи. Започна битка за съхранението на личните данни, а за малко да има разкъсване дори на технологичните стандарти. Част от тези процеси в някои държави са започнати преди години и приключени, но обхващането им на по-голямата част от Земното кълбо е тенденция, която ще има послествия за всички.
Apple в плен на дракона
Последният пример е с Apple, за която се разбра, че е изградила два центъра за данни в Китай, които да обслужват изцяло местни потребители. Това е едно от условията на компанията да може да оперира в най-големята по население в света страна. Този компромис ѝ коства всички защити на личните данни, както се разбира от пространна статия на New York Times от 17 май.
Основната цел на това упражнение е информацията, която китайските потребители ще генерират да не напуска страната. Рестрикциите на Пекин обаче не спират дотук. Те настояват за стриктен контрол и достъп до данните. Това включва премахването на пълното кодиране на информацията, за да може властите лесно да я разчетат. Първоначалното споразумение между китайското правителство и Apple е било друго – но осем месеца след това, компанията е предала ключовете за дешифриране.
По-ключово е друго драконово изискване – сървърите да се оперират от китайска държавна компания. В случая, това е Guizhou-Cloud Big Data (GCBD). Експертите на Apple упражняват само дистанционен мониторинг от САЩ, а на място са служителите на GCBD. Ако има молба от властите за предаване на информация за някой китайски потребител, те се обръщат към местната компания, а не към щатския гигант.
В поведението на Пекин няма нищо странно или изненадващо. Китай от години се слави, че е издигнала „онлайн стена“, като контролира до голяма част интернет трафика в страната. Повечето големи имена от бранша са забранени да оперират на нейна територия, защото не искат да отговорят на изискванията на властите. Такива са Google, Facebook, Discord и много други. Неслучайно, техните местни алтернативи са толкова популярни в страната.
Облачни региони
Китай не е единствена в това дигитално затваряне. Това е първият компонент на „балканизацията“ на технологиите, като все повече ставаме свидетели на регионализирането на интернета и потока на данни. Още по-краен пример за това е Северна Корея, в която глобалната мрежа е само локална, като целият трафик и съдържание е строго контролирано.
Русия налага подобни правила като Китай. Двете държави изградиха паралелна инфраструктура по начин, че да могат „да изключват“ трафика потребителите да продължат да получават базова свързаност и достъп до основните услуги. Всичко трябва да се базира на местни сървъри.
Точно затова, ключов фактор за постигането на подобна независимост е съхранението на генерираните данни в регионални центрове. Apple в Китай прави точно това, Русия има подобно изискване, а след регулациите на Европейския съюз (ЕС) от последните години в лицето на легендарната директива GDPR ефективно прави същото.
Има една съществена разлика в подхода между Русия и Китай спрямо този на ЕС. Това е, че Брюксел се опитва да предпази данните на своите граждани, като изисква те да се съхраняват на територията на Съюза. Регулаторите на Стария континент слагат стриктни правила за сигурността и обработването им. Русия и Китай го правят повече с цел да могат властите по-лесно да имат достъп до тях.
Във всички случаи, ако някоя компания иска да доставя наистина глобални интернет услуги, тя трябва да има има сървъри в десетина ключови региона. Вече не работи концепцията, че онлайн бизнес може да се базира само в една държава и да обслужва целия свят. Освен от чисто технически причини, по-близките сървъри, водят до по-високо качество, вече имаме и стриктно регулаторни такива.
По-бързи услуги
Регионализирането на интернет услугите и сървърите има своите предимства и недостатъци. Google успя да се наложи като изключително надеждна облачна платформа с разполагането на стратегически сървъри по целия свят. За много хора, отварянето на търсачката е най-лесния начин да проверят в какво състояние им е връзката.
Изграждането на още по-комплексни облачни платформи, като стрийминг услуги, облачен гейминг и др. превръща използването на регионализирани центрове за данни в ключов компонент. Още по-голямо значение придобиват подобни системи, когато заговорим за концепции, които искат минимално забавяне – като например автономни автомобили. Те отиват по-надалеч, като вкарват в уравнението и периферните изчисления (edge), които допълват изградените регионални центрове за данни. Затова Microsoft, Amazon и Facebook се опитват да навлязат в тези сфери по един или друг начин.
Цената на дигиталната суверенност
Недостатъците са няколко. Примерите на Китай и Русия ги очертават ясно. Първият е, че тази регионализация и изграждане на национален интернет позволява на властите да имат лесен достъп до информацията, която се обменя в дадена страна. Това повдига редица морални въпроси.
Вторият и по-голям проблем е, че в един момент глобалната мрежа може да се превърне в регионална. Тоест, вместо всички да имат достъп до всичко, връзката и информацията да бъде разпределена в отделни „балони“.
Северна Корея е най-яркия пример в тази насока, въпреки, че трудно може да се каже, че страната е включена реално към интернет. Освен определени бройки компютри, които са на висшите партийни членове или на специализирани подразделения. Китай е по-умерен пример, но и неговата „велика интернет стена“ става все по-висока. Местните потребители са силно ограничени до локално съдържание и услуги, като международното такова е силно филтрирано.
Създаването на балони в САЩ и ЕС засега е малко вероятно, поне не и на толкова плътни. Брюксел засилва своите технологични регулации, особено в сферата на облачните и интернет платформи. Вдигането на мерника на онлайн гигантите, като Google, Apple, Amazon и Facebook, може да ги накара да променят типа съдържание, което предлагат на европейските си потребители или дори да напуснат региона. Някои щатски новинарски сайтове директно режат по геолокация читатели от Стария континент, защото не им се занимава с регулациите по GDPR, например.
Процесите по „балканизация“ на интернет вече са задвижени, въпросът е дали ще бъдат докарани до крайност. Ако това се случи то тогава интернетът ще трябва да се преименува на интранет (вътрешна мрежа – бел. ред.).
