Първият сезон беше противоречив – някои епизоди бяха доста силни, както като реализация, така и като история и концепция. Други бяха ориентирани изцяло около дадена концепция, а трети бяха откровен пълнеж. Общото между тях бяха безбройните препратки към други произведения на поп културата и научната фантастика, както и техническото съвършенство.

Като цяло, първият Love, Death + Robots беше посрещнат с ентусиазъм от феновете. В него имаше за всекиго по малко, а за някои по много. Вдъхновени от успеха, Netflix реши да финансира втори сезон. Първоначалният ентусиазъм се изпарява много бързо и преминава в разочарование още преди да пуснете първия епизод. Вместо 18 части, той е съставен от едва 8.

Горчивият привкус остава почти до края, с няколко усмивки, заради няколко добри идеи. Но толкова. Love, Death + Robots дори не се опитва да настигне своя предшественик, освен във визията. Да не говорим, че не полага дори капка усилие да го надмине. Освен във визуалната част, където е отново отличник.

Смяна на формулата

Love, Death + Robots 2 изоставя два ключови компонента от първоначалната си формула. Първият са количеството и разнообразието, което цели да се обхване колкото се може по-широка аудитория. Вторият са неочакваните (или поне опита за такива) обрати в историята накрая. Запазват се няколко неща – техническото съвършенство на анимациите, препратките към други култови продукции и клишетата от съответните жанрове.

Някои фенове биха си казали, че с намаляване на броя на епизодите,  създателите ще се концентрират още повече към качеството, защото реално толкова бяха силните части при първата. Останалите не грабваха достатъчно голям кръг от потребители или бяха откровен пълнеж. За съжаление това не се реализира. Реално се оказва, че Netflix са разделили сезона на две части, като втората ще бъде пусната по-късно, но трябва да се поровите, за да разберете тази подробност.

Крайният резултат е клиширани и красиви копия на популярни концепции, с много противоречиво качество. Както това на историята, така и на самия епизод и повдига въпроса – изобщо защо е трябвало да се хаби ресурс за него. Нито една от анимациите не може да достигне култовата натура на някои от частите на първия сезон. Половината спадат в категорията на пълнежа, а останалите са нелошо копие на вече по-добре осъществени идеи.

Обзор на частите

За да не съм голословен, директно ще разгледам осемте епизода. За да не се обидят някои – предупреждавам, че ще разглеждам историята им в детайли, така че всеки, който иска да ги види непредубеден може да пропусне следващите редове. Обобщено – Love, Death + Robots е огромно разочарование, което може да се гледа единствено, защото епизодите са малко и са достатъчно кратки, да не ви изгубят прекалено много от времето.

Епизод 1: Automated Customer Service

Всички гледали The Second Renaissance от „Аниматрицата“ може да си спомнят как войната между машините и хората започва, когато обслужващ робот избива собствениците си и техните домашни любимци от страх да не бъде сменен с по-нов модел. Там, това беше разказано с няколко изречения и кадри от охранителна камера.

В Love, Death + Robots заема цял епизод. Историята е идентична – в близкото бъдеще, роботи се грижат за всичките нужди на градче, населено от възрастни хора. Животът е прекрасен до момента, в който почистващият робот на една от пенсионерките решава да убие своята собственичка и нейното сладко кученце. Причината – спор между машината и човека, къде да седи една снимка над камината.

Единствените причини да харесате този епизод е, че е изпълнен в стила на Pixar и освен „Аниматрицата“, ще видите доста препратки към Wall-E, „Пришълци“ и „Космическа Одисея 2001“. Другата е, че докато възрастната дама се опитва да се спаси от „умната прахосмукачка“ тя води автоматизиран разговор с отдела по поддръжка. С което се осмива подобен тип услуги, с които ние се сблъскваме на все по-ежедневна база.

Епизод 2: Ice

Вторият епизод взима назаем концепцията в която генетично подобрените хора стават повече от „натуралните“ такива. Последните стават обекти на обиди и тормоз, макар и пасивно-агресивен. Поуката накрая в епизода е, че човешкият дух може да бъде почти толкова силен, колкото подобни подобрения. Отвъд това и факта, че е добре нарисуван, не му печелят повече точки.

Епизод 3: Pop Squad

Концептуално тази част краде с шепи от друг хит на Netflix – Altered Carbon. Имаме брутално разделение на много богати и бедни, като първите са почти безсмъртни, благодарение на технологиите и развитието на обществото, докато вторите се опитват да оцелеят. Едните живеят буквално в небето, в огромни небостъргачи, а другите – в тъмните улички на повърхността.

В Pop Squad нещата са опростени напълно. Привилегированите стават такива, ако се откажат от правото да имат деца, срещу което получават безсмъртна терапия. Полицията се грижи да не се раждат нерегламентирани деца, като ако има такива се убиват. Поради късометражния формат, историята не се разгръща отвъд тази информация, като множеството дупки в нея, могат да бъдат запълнени по най-различен начин. Затова и всеки произволен епизод от Altered Carbon е в пъти по-силен от този на Love, Death + Robots, което го прави неуспешно копие, което има за цел единствено да си играе с емпатичните чувства на зрителите.

Епизод 4: Snow in the desert

Това е епизодът с най-висока оценка в IMBD, но може да го оценим, като единствения, над посредствеността във втория сезон. Албинос на име Snow се мотае в пустинята на неизвестна планета, като е търсен от различни хора, заради способността му да е безсмъртен. Подобно на супергероя Deadpool, той може да си регенерира части от тялото и тежки травми.

Нищо оригинално няма в епизода, но е най-добрият реализиран такъв откъм техническа част.

Епизод 5: The Tall Grass

Абсолютен посредствен пълнеж, епизод 5 разказва за пътнически парен влак, който през нощта минава през поле с висока трева и винаги там спира, поради неизвестни технически причини. Един от пътниците слиза да изпуши цигара и е привлечен от неизвестни светлини в тревата. Следва преследване от неизвестни човекоподобни същества, като в последния момент машинистът го спасява. Той впоследствие обяснява, че има теория, че преследвачите са хора, които са се отделили от влака, като преминава, а светлините са портал към друго измерение. С две думи – загуба на време.

Епизод 6: All Through the House

Какво ще стане ако пришълецът от едноименния филм влезе в ролята на Дядо Коледа? Може да звучи абсурдно, но това е концепцията на този епизод и страшната реалност с която се сблъскват две любопитни деца на светия празник. Миг преди да ги изяде чудовището почва да ги души и определя, че те са били „послушни“ и им дава подаръците, които искат. Все още в шок в леглото след това, едното дете задава логичния въпрос: „Какво щеше да стане, ако бяхме непослушни?“ Само заради това, тази част от Love, Death + Robots заслужава малко по-високо признание отколкото ѝ се полага по принцип.

Епизод 7 и 8 – Life Hutch и The Drowned Giant

Тези два епизода са много красиво направени като CGI анимация, които показват, че съвсем скоро разликата между игрален и анимационен филм ще бъде заличена. Но само толкова. При Life Hutch имаме боен пилот, който след космическа мисия катастрофира на вражеска планета. В опит да оцелее отива в аварийния модул на кораба си, в който обслужващия робот дава накъсо и иска да го убие (дежавю?). Drowned Giant е това, което казва заглавието – на плажа се появява голия труп на гигант, който е изхвърлен от морето. Целият епизод разказва процеса по неговото разлагане и „използване“ на ресурсите му от местното население. Гениално!

The post Love, Death + Robots 2: Съвършено копирано разочарование appeared first on TechTrends България.

Новата ТВ поредица на HBO, която по бюджет, рейтинг и визия се нарежда много малко зад „Игра на тронове“ и „Чернобил“ се опитва да възроди старата идея на Крайтън, като я постави в нова опаковка. Първият сезон на „Западен свят“ следваше концепцията на оригинала, но от втория вече имаме по-рязък завой. Приключилата преди дни трета порция епизоди вкарва порецицата в изцяло нови релси – добре утъпкания път от „Матрицата“ и няколко други продукции след това. Дали това е лошо – мисля, че всеки ще го оцени по различен начин.

Въпреки мудното начало и редицата асоциации с други поредици, третият сезон на „Западен свят“ предоставя нелоша доза забавление на феновете на научната фантастика. Няма да видят нещо ново като концепция или идеи, но реализацията до голяма степен е на ниво. В това кратко ревю, ще се спра на основата на сюжета, явните вдъхновения и още по-бодящи очите взаимствания. Без да навлизам в голяма доза спойлери, защото е добро освежаване в края на извънредното положение.

Смяна на сюжета

Първият сезон на „Западен свят“ се базира основно на концепцията, че хората се забавляват за сметка на хуманоидни андроиди, които изпълняват предначертаната им програма. Експлоатацията над роботите включва пълна програма – секс, насилие, убийства и пр. След което „приемниците“ (host-ове) биват поправени или изградени наново, а програмата им е заредена наново или обновена с допълнителни възможности.

Това е програмата, която предлага верига увеселителни паркове с различна тематика, в която богатите хора отиват да разпуснат. „Западен свят“ е един от тях и той има за цел да имитира времената от Дивия запад. Подобни сюжети са любими на Крайтън, който използва формулата десетилетие по-късно с „Джурасик парк“.

Кулминацията на първия сезон на „Западен свят“ приключва със своеобразно осъзнаване на няколко от андроидите и техния последвал бунт. При втория проследяваме последиците му и сега в третия, предводителката на андроидите Долорес успява да излезе от пределите на парка. Без да навлизаме в много подробности, последната порция епизоди се заплита около идеята за истинската свобода на роботите, правото им на избор, както и това на хората, както и зависимостта на човека от алгоритмите. Тъй като реалния свят е силно подвластен на мощен изкуствен интелект с библейското име „Рехобоам“ (първият крал на царството на Юда – бел. ред.).

Дежавю от „Матрицата“

Смяната на сюжета и концепцията от моралните върпоси свързани с експлоатацията на роботите към философския сблъсък между правото на избор и предопределеността на живота е голямата промяна в третия сезон. Вторият може би за това нямаше толкова силно възприемане от феновете, защото беше преход от едната идея към другата.

Проблемът е, че ако сте гледали трилогията на „Матрицата“ дежавюто и асоциациите ще се на всяка втора крачка. Вярно е, че част от нещата са поставени в различен контекст и има доста осъвременяване на сюжета. Най-вече с идеята, че алгоритмите ни познават по-добре от нас самите и дори може да имат властта да ни управляват. Този въпрос е повече от актуален към настоящия момент, след като разчитаме на Google да ни довършва изреченията или на Amazon да ни показва какво искаме да купим.

Възможността да се направи пряка връзка с „Матрицата“ изкарва на показ един съществен недостатък – загубата на идентичност на „Западен свят“. Паркът и роботите, моралните въпроси и арогантните хора, това бяха нещата, които правеха сериала различен. В „Матрицата“, тези въпроси бяха извадени не във филмите, а в кратката анимационна поредица „Аниматрицата“ и то под формата на хронология във „Втория Ренесанс“.

Загубата на идентичност е пълна с последния епизод от сезона на „Западен свят“. В него имам цели култови сцени от различни популярни филми, които са копирани едно към едно. Взривовете на небостъргачите от „Боен клуб“ и уводната престрелка при загасено осветление от „Еквилибриум“. В предходните епизоди определено са ползвани и други познати похвати, но доста по-умерено и не толкова натрапчиво, както е в последния епизод.

Визуална консистентност

Тези недстатъци се компенсират до голяма степен от различните положителни качества на „Западен свят“. Историята все пак има своя чар, със сюжета на бившия войник, който е сред новите персонажи на сезона. Няколкото изненадващи обрата също са реализирани добре. Противоречиви или по-скоро трудно проследими стават мотивите на Долорес в нейните действия да разруши системата. Сюжетът на Бернард дълго време е на заден план, но накрая отново придобива ключово значение. Като цяло, повечето нишки са добре разгърнати, а вратите остават отворени за четвърти сезон. Какъвто е обявен, че ще има.

Другата голяма положителна черта в „Западен свят“ е неговата визуална консистентност. Няма епизод, който да изглежда или да се чувства, като „претупан“ или с по-малко бюджет. Актьорската игра е на ниво, въпреки липсата на Антъни Хопкинс след края на първия сезон. Нещо, което трудно може да кажем за последната поредица от „Игра на тронове“, при която личаха известни ограничения, припряност, при това не само в сюжета, но и в крайната визия.

Музиката умело се трансформира от класическа и уестърн от първия сезон, в много по-киберпънк електронна такава при третия. Което е очаквано предвид смяната на средата, в която се развива действието.

Вместо заключение – „Западен свят“ продължава да е отлична научно-фантастична продукция, която може да зарадва феновете на жанра. Проблемът е, че с всеки нов сезон, тя все повече губи уникалния си облик, който имаше в началото.

The post „Западен свят“ сезон 3: Стари идеи в нова опаковка appeared first on TechTrends България.

От друга – пресъздаването на класическа игра с модерни принципи, графика е много голямо предизвикателство. Защото трябва хем да угодиш на старите фенове, хем да може новия продукт да се впише в съвременните стандарти. Не говорим само за графика, а по-скоро за механики и геймплей.

DooM е икона в световната гейм история. Първите две части, излезли през 1993 и 1994 г. бетонират централната роля на екшъните от първо лице (FPS), поставят началото на първите мултиплеър състезания и заедно с Mortal Kombat поредицата изправят косите на противниците на насилие във видеоигрите.

Техните създатели от id Software правят един опит за римейк с DooM 3 през 2004 г. Той беше посрещнат на нож от старите фенове, тъй като наблягаше повече на хорър елементите, отколкото на екшън такива. Опитите да се възроди „чистия“ FPS жанр удрят на камък през годините с фиаското Duke Nukem Forever. Частичен успех е Serious Sam поредицата, но тя има повече сатиричен привкус към класическия сегмент.

Уроците от DooM 3 са добре научени, защото id Software правят немислимото и през 2016 г. пускат нов римейк, който счупи очакванията на геймърите. В позитивния смисъл на думата. Скоростен екшън, брутална визия и саундтрак, новият DooM е един от малкото примери за изключително успешно рестартиране на класически франчайз. DooM Eternal излезе с амбицията и целта да затвърди тази оценка. Успява ли да го постигне? По-скоро да, зависи какъв тип фен сте.

Успехът от 2016 г.

Как id Software превърна римейка си в един от хитовете на 2016 г.? Компанията върна франчайза малко повече към корените си. Взе успешните елементи, които правят DooM толкова вълнуващо и спираща кръвта преживяване и ги засилиха на максимум. След, което изпробваха, кои от новите механики във FPS жанра в момента, могат да паснат към подобен геймплей. Комбинацията от тези два подхода формираха успешната рецепта на DooM (2016).

Първата задача на id Software е да коригират най-голямата критика на третата част – липсата на големи битки. В стремеж да създадат пленяваща и изключително детайлна хорър атмосфера, DooM 3 не позволяваше на играчите да се сблъскват с повече от няколко врага едновременно. Клаустрофобичните коридори и помещения потискаха динамиката и движението. Цялата игра беше изградена около тази идея и феновете не я възприеха добре. В DooM (2016) вече имаме големи арени, в които се сблъсквате с десетки демони, екшънът лесно преминава в бясно тичане, скачане и стреляне. Както в класическите две заглавия.

Бруталното насилие, толкова характерна черта, обичана от геймърите и мразена от пуританите, в DooM (2016) е хитро засилена и интегрирана в самия геймлей. Това става чрез т.нар. Glory Kills, което позволява на вашия герой да разбие отслабения противник. Наградата е допълнителна кръв, която, ви позволява да продължите по-уверено битката. Този подход на смесване на новото със старото се използва при почти всеки елемент от играта.

Имаме доста динамика в придвижването – двойни скоци, хващане за ръба на по-високите платформи и много други. Визията, дизайна и артовете като цяло на DooM (2016) са феноменални. Саундтракът на Мик Гордън, комбинира индъстриал, тежка електронна и метъл музика, като на моменти стъпва на парчетата на Трент Резнър от оригиналите.

Модерните елементи се допълват с възможността за модифициране на оръжията и ъпгрейдването на костюма на главния герой. Доста от класиките се завръщат – плазмената пушка, двуцевката, gatling gun-а, мощното BFG. Противниците също са микс от обновени стари, с няколко нови попълнения. Играта разполага с доста интересна история, която можете напълно да игнорирате, за сметка на екшъна. Тогава обаче ще изпуснете да се потопите още повече във вселената на DooM.

Комбинацията от всичко това, прави DooM (2016) брутално заглавие, харесвано от геймъри и критици. Единствената част, в която то издъхваше беше мултиплеърът. Той просто беше стандартен, дори бавен за стандартите на id Software.

Ад на квадрат

DooM Eternal се явява директно продължение на предшественика си от 2016 г. Стилистично има известни промени, графично също, но най-важните са по отношение на геймплея. Акцентът е да се засилят минимум на квадрат успешните елементи на DooM (2016).

Първото нещо, което ще видите е, че старотивят пистолет с безкрайните муниции е изчезнал. Той е заменен от нормалната пушка, която е базовото ви оръжие. Преди да изпадате във възторг, тя идва с ограничено количество патрони, при това доста. Това е друг елемент в DooM Eternal – оръжията се завръщат от предшественика, някои от тях по-мощни, с нови ъпгрейди, но мунициите са кът. Доста по-често ще прибягвате до моторната резачка, която след поваляне на враг ви снабдява с такива, но по-малко от DooM (2016).

Движението също е засилено. Вече не сте само мощен войн в боен костюм, но и акробат. Към двойния скок е добавена специална засилка (dash), която е най-полезна във въздуха. Чрез нея вече можете да изминавате много по-големи разстояния при скоците. Към нея добавяме различните лостове, от които можете да се изхвърляте и специалните „релефни“ стени, по които можете да се катерите. Черешката на тортата е специалната кука, която играе ролята на алтернатвна стрелба на двуцевката, с която можете наистина да биете Спайдърмен в директен двубой по въздушна акробатика.

DooM Eternal се опитва да се върне с още една стъпка повече към най-оригиналните игри – с повече демони и по-голяма трудност. Противниците са увеличени, като количество, с което се изправяте наведнъж в една арена, като качество се изправяте срещу все по-силни противници и като разновидности (добавени са нови, като горгоните например). Трудността на DooM Eternal е вдигната с една малка идея нагоре. Има и нов режим, при който трябва да изиграете кампанията без да умирате – изобщо. Заклетите фенове на поредицата определено ще харесат тези промени и нововъведения, но за по-кежуъл играчите някои решение ще са преувеличени.

Визия и звук на друго ниво

DooM Eternal стъпва технологичните основи на своя предшественик, но предлага много по-високи графични детайли. Текстурите са в по-голяма разделителна способност, всички врагове са преработени, възможността за „раздробяването“ на демоните е увеличена, ефектите, особено огнените са усилени. Цветовата палитра е много по-богата.

Стилистично, DooM Eternal се опитва да се върне малко повече към оригинала. Затова дизайнът на някои оръжия, като например на плазмената пушка имитират техния първоизточник. Същото може да се каже и с колбите със „здраве“ (живот, аптечки и пр. – бел. ред.), те просто са направени на базата на оригиналните DooM и DooM 2. Може да се каже, че при експлозиите има деградация относно детайлите и пълнотата, но това може да се преглътне спокойно.

Като цяло, графично играта е пир за очите, който междудругото е доста достъпен. Четвърто поколение Intel Core i7, с 16GB RAM и Nvidia GeForce 1070 видеокарта, ще можете да подкарате повечето настройки на Ultra при 1080p резолюция без да имате никакви проблеми и дори ще зарежда сранително бързо. DooM Eternal поддържа 4K и дори 8K разделителни способности и Ray Tracing, но тогава вече ще ви трябва много по-мощна машина. Както и ще подложите на изпитание дори най-добрите видеокарти на пазара.

Звукът е доста надграден, както фоновия, така на демоните и отличното озвучаване на героите. Всяко оръжие звучи доста по-дълбоко от версията си от 2016 г. Истинският пир за ушите е музиката. Мик Гордън отново изнендва приятно, като дори можете да прекарате десетки минути в менюто, за да слушате базовата тема на DooM Eternal. Музиката комбинира различни жанрове, включително и частични вокали, като пасва перфектно на цялостната атмосфера.

По-голям акцент и върху… историята

Знам, че това подзаглавие звучи повече от странно за DooM игра, но id Software са положили огромни усилия да развият историята на играта. В предшественика от 2016 г. те бяха загатнали, че нещата са много отвъд идеята, за отворения портал на Марс и нашествието на демоните.

Първата разлика спрямо оригиналните игри е, че главният герой е Doom Slayer – персонаж с частично митологичен статус, вместо безименен морски пехотинец от охраната на инсталацията на Червената планета. Още в DooM (2016) имаме разнообразие от измерения (не само Земята и Ада – бел. ред.). Сега в Eternal тази концепция се разгъща многократно, като се добавят освен нови локации и светове, така и различни „божествени“ създания, всяка група от които преследва собствен интерес.

Историята може да се пропусне и да се концентрирате върху екшъна, но id Software поставят много по-голям акцент върху нея. В DooM Eternal имаме много повече кът сцени и различни елементи, които се опитват да подчертаят най-важните елементи от сюжета. Самият той е интригуващ, което е нетипично за подобен тип класически шутър, като заема силно от различните митологии – скандинавската най-вече.

Мултиплеърът – като соловата игра

DooM Eternal разчита на изцяло нова концепция при мултиплеъра, покрай новия Battlemode режим. В него играят максимум до трима души, като един влиза в ролята на Doom Slayer, а другите двама са бос-демони. Първият има достъп до всички оръжия и модификации в играта. Той трябва да се изправи не само срещу останалите двама, но и срещу различни по-слаби противници на нивото.

Форматът е подобен на Quake Champions – имате фиксирана арена и до пет рунда. Doom Slayer-ът печели точка, ако убие двата демона на останалите играчи, както и обратното. После всичко се рестартира. Целта е да се репликира геймплея на соловата игра, но в мултиплеър. Дали е най-удачният вариант – има и други възможни подходи, да се направи интересен DooM мултиплеър. Дали е добър – става, но не е нещо особено, което да ти спре дъха.

DooM Eternal е едно от задължителните гейм заглавия за 2020 г. То ще задоволи жаждите на феновете на франчайза да убиват пълчища от демони, както и ще им даде различни поводи да преиграят кампанията. Предлагайки им различни предизвикателства с всеки опит. Технически съвършенна, тя може да се окаже с една идея по-трудна за по-кежуъл геймърите. Определено, id Software успяха да повторят успеха си от 2016 г. и да върнат DooM обратно там където му е мястото – на върха на класическите шутъри.

The post DooM Eternal: Втора порция адски адреналин appeared first on TechTrends България.

Първият сезон на сериала е базиран на едноименната книга на Ричард Морган, излязла през 2002 г. Докато вторият, който излезе преди няколко седмици, се опитва да проследи елементите от третата книга. Самият Морган критикува силно адаптацията на Netflix, особено последните епизоди. Причината са големите промени, особено в персонажите и тяхното развитие, което може да разстрои феновете на книгата, както и най-вероятно е причината за недоволството на автора.

Въпреки това, заслужава ли си, да се отдели време на Altered Carbon? Ако не сте гледали първия сезон, то той определено може да задоволи феновете на Sci-Fi-а. Вторият оставя доста смесени чувства, най-вече заради силната си политкоректност и опити да повтори голяма част от сценария на първия. Светът на Altered Carbon все пак е повече от обещаващ и повдига по доста добър начин някои вечни въпроси – за безсмъртието, за развитието на изкуствения интелект, за човечността и социалното неравенство.

Основите на вечността

Немалко научно-фантастични творби изследват идеята, че това може да се случи в реалния свят. Един от основните методи за бзсмъртие е пренасяне на съзнанието ни от едно тяло в друго. В повечето случаи става дума за клонинги. Altered Carbon се заиграва точно с тази концепция. Съзнанието на човек се съхранява в дигитален формат, наречен DHF, което се помещава в специално устройство наречено Stack. Последното се поставя в основата на врата, като се закача към гръбначния мозък на тялото.

При смърт на тялото, ако Stack-ът остане невредим или преди инцидента се направи копие на DHF-а, то съзнанието на индивида може да бъде помесетено в ново такова. В света на сериала, последното се нарича „ръкав“ или sleeve. Единственият начин, човек да умре завинаги е ако бъде заличен напълно, неговия DHF. Законите не позволяват да се прави копие на едно съзнание в два ръкава едновременно. В същото време, нищо не е отбелязано, дали DHF задължително трябва да бъде в клонинг с първоначалното си ДНК. В света на Altered Carbon, не тялото определя човека, а неговото съзнание. Слагането на маски, тук придобива съвсем ново значение.

Така, Altered Carbon представя безсмъртието, като го поставя в една доста киберпънк обстановка. Първоначално, DHF се ползва за по-бързо междузвездно пътуване между различните планети. Отнема, минимално време, да се копира съзнанието в ново тяло, отколкото двете заедно да прекарат години в космически кораб.

Самата история в двата сезона проследява Такеши Ковач. Той се води последният представител от т.нар. „пратеници“ (envoys) – елитни войни на революционно движение, което се противопоставя на идеята за безсмъртието. Тяхното съзнание е специално обучено да може да се адаптира бързо към всеки „ръкав“, да разбива правилата на виртуалната среда при разпити във VR и естествено – да притежават уникални бойни умения. Подготовката им включва и развиване на дедуктивно мислене и интуиция, която да им помага да се ориентират в сложни обстановки.

Победата над смъртта и нейните последствия

Бунтът срещу идеята за пълно безсмъртие се проваля и в крайна сметка, технологията DHF се налага в обществото. Светът се развива и 250 години след неуспешния опит за революция той е променен напълно. Обществото е силно разделено на различни класи. Свръхбогатите се наричат meths (на кратко от Матусал) и се радват на охолен живот, без страх от смъртта, без никакви ограничения.

Техният DHF се копира дистанционно в специална сграда изпълнена с перфектни техни клонинги. В случай на проблем, те се събуждат в ново тяло веднага, след като е унищожено старото. Те буквално живеят в небесата, като разполагат с имения на небостъргачи далеч от останалата част от света.

На другия полюс са обикновените хора. Те са в ниски гета, заради пренаселеността, като цяло живеят в мизерия и се опитват да пазят stack-овете на близките си, с едничката надежда, че могат да намерят някакво тяло, в което да ги вкарат, дори за малко. Страхът от реална смърт е много по-висок, тъй като те нямат достъп до дистанционно копиране на DHF.

Altered Carbon перфектно представя това разделение в първия си сезон, както и ефектите от пълното безсмъртие при meth-овете. За тях убийството или насилието е нещо, което правят за удоволствие, като съзнанието им живее повече от 300 години. Наситени спрямо всякакви неща, те прибягват до все по-големи крайности. Бедните, от своя страна ценят живота си и този на близките си много повече, просто защото не могат да си позволят безкрайно количество клонинги.

Разследване на (само)убийство

Ковач е събуден 250 години след неуспешния бунт от един от най-мощните meth-ове в мегаполиса Bay City – Лауренс Банкрофт. Задачата му е да разкрие убийството на самия богаташ, който е намерен мъртъв със застрелян stack. Последното копие на DHF-а му е направено 48 часа преди инцидента и той не помни нищо. Банкрофт се опасява, че някой се опитва да го заличи напълно и затова за него е важно да се разкрият детайлите за убийството. Местната полиция, смята, че той сам е дръпнал спусъка. Ако успее да разкрие мистерията Ковач ще получи завинаги даденото му тяло, редица привилегии и ще бъде амнистиран за дейността си като Envoy.

Вторият сезон се разиграва 30 години след първия и реално повтаря голяма част от основната концепция на първия. Ковач отново е събуден, от мощен meth, само че на родната му планета Харланс Уърлд. Богаташът се притеснява за живота си, тъй като убиец е започнал да заличава meth-овете там. Когато новото тяло на Ковач излиза от крио камерата, се оказва, че е закъснял. Meth-ът е убит, DHF и stack-ът са напълно унищожени, както и тези на цялата му охрана. Деянието е предписано на него от местните власти, а той трябва да разбере, какво е новото оръжие, което позволява да се заличава напълно съзнанието на хората.

Историята на втория сезон се опитва да репликира до голяма част тази на първия. Тя е спазена най-вече заради мистерията, която обвива заселването на Харланс Уърлд и тайнствената цивилизация на „Старейшините“. Последните, са интелигентни същества, които са изчезнали, но техния завет позволява на хората да развият stack-овете и DHF технологията.

Дилемата на изкуствения интелект

Темата за развитието на изкуствения интелект (AI) е преекспонирана от научната фантастика. В случая с Altered Carbon на нея ѝ е предаден малко по-различен ъгъл, който може да се намери в други творби, но при него изпълнението е повече от прекрасно.

Предвид безсмъртието на хората, много от дейностите, с които AI е възложен се оказват излишни или остарели. Така, сложните невронни алгоритми се оказват без цел, което ги кара да търсят нови екзистенциални ъгли.

Ситуацията с изкуствения интелект се покрива почти напълно с тази на хората. Причината е, че и двете страни имат условна безсмъртност. Първите губят своя смисъл на съществуване, но търпеливо чакат своя нов, потъвайки в размисли и самообучение на нови неща. Докато при вторите, така характерната човечност започва да избледнява и в един момент AI се оказва, че има много повече емпатия отколкото самите хора.

Силата на Altered Carbon

Стигаме до фундаменталния въпрос – струва ли си да заделим времето си за двата сезона на Altered Carbon? Първата поредица серии определено си заслужават вниманието на всеки фен на научната фантастика. Красив и добре разработен свят, интересни и разнообразни персонажи, интригуващ сюжет, с няколко добри обрата. Визуално, също е пресъздаден доста добре. Актьорската игра е повече от отлична.

Светът на Altered Carbon не поставя нови идеи на масата, но взима съществуващо такива и ги реализира по един доста подреден и логичен начин. Разглеждането на социалните, психологически и поведенчески елементи, които могат да възникнат при откриване на безсмъртието е повече от голям плюс за поредицата.

Недостатъкът на първия сезон се крие по-скоро в детайлите. В стремеж да се хареса на широката публика, музиката изобщо не пасва на цялостната киберпънк атмосфера. По този параграф са направени плахи опити във втория сезон, но към последните епизоди отново се залага на безлични тракове.

Другите проблеми са най-вече свързани с една дупка в сюжета. Детайл, който е строго подчертан и ключов при представяне на убийството на Банкрофт – опитът за хакване на DHF копието му. Това е един от основните мотиватори богаташът да се усъмни във версията за самоубийство. Този елемент от историята е буквално заметен под килима в края на сезона и не е споменат при разкриване на истинските събития.

По-слабата втора част

Недостатъците на втория сезон са доста повече, до голяма степен това се дължи на факта, че поне в началото той повтаря концепцията от първия. Това се натрапва силно в началните епизоди. Друг проблем е, че още при първия сезон, сценаристите изменят страшно много детайли, персонажи и елементи, спрямо оригиналната книга. Което прави адаптирането на третия роман във втори сезон по-трудна задача. Героите при него са по-безлични, по-плоски и предсказуеми, отколкото беше при първата поредица епизоди.

Последният, но доста голям, недостатък при последните серии на Altered Carbon е много по-силната и натрапчива политкоректност. Сестрата на Ковач, Рей и полицейския детектив Кристин Ортега от първия сезон са обединени в един персонаж – наемницата Треп. Тя е силна жена, хомосексуална, с дете, настъпило мина при бойните действия. В първия сезон също имаше подобен еманципиран персонаж – Лизи Елиът, но нейната история пасва много по-добре в целия свят и сюжет. Докато при Треп, си личи, че героят е създаден именно с тази политкоректна цел.

Всичко това прави вторият сезон на Altered Carbon по-труден за гледане, но не успява да заличи цялостното позитивно усещане от много силния първи. Засега, поредицата ще се хареса на феновете на научната фантастика, като ще е любопитно да видим, накъде ще се развие тя в следващия трети сезон.

The post Altered Carbon: Каква е цената на безсмъртието appeared first on TechTrends България.

Междузвездни войни“ е белязала няколко поколения мечтатели по целия свят със своята приказна атмосфера, мистерията на Силата, елегантността на джедаите и светлинните мечове, както и неспирния конфликт между доброто и злото. Поне докато Disney не закупиха Lucas Films и правата за целия франчайз за 4 млрд. долара. Откакто медийният гигант пое щафетата, резултатите са повече от противоречиви. Има силни проблясъци, но нищо не успя да раздели повече феновете отколкото последната трилогия на „Междузвездни войни“.

В рамките на четири календарни години, Disney пуснаха по кината, това което определят като последните три ленти от сагата на легендарното семейство Скайуокър – или основния пиедестал около, който се върти цялата поредица. Така, през декември 2015 г. Епизод 7 „Силата се пробужда“ излиза на големия екран. Харесван от повечето фенове за отличната комбинация между практични и CGI ефекти, перфектната визия и звук, интересни концепции и др. Недолюбван от редица почитатели, поради факта, че повтаря едно към едно най-първият филм „Нова надежда“.

Излезлият през декември 2017 г. Епизод 8 „Последните джедаи“ обаче напълно разцепи фенската база. По-новите и кежуъл почитатели, както и редица кинокритици го определиха за „най-добрия филм по „Междузвездни войни“ правен някога“. За по-запалените привърженици това е лентата, която „чупи“ поредицата.

Авариен режим

Лично аз излязох напълно объркан и дори загрижен от киносалона след като изгледах за първи път „Последните джедаи“. От една страна ми харесаха част от идеите, които режисьорът Райън Джонсън се опитваше да развие, но реализацията беше под всякаква критика. От друга – в главата ми се въртеше тревожният въпрос „Какво по дяволите ще направят Disney в Епизод 9?“

Причината е, че „Последните джедаи“ ако се разгледа като напълно самостоятелен филм, който не е част от голяма поредица – той е повече от добър. Но поставен в контекста на предходните седем ленти и на факта, че той е междинния такъв в една трилогия, той повече вреди, отколкото помага на франчайза. Защото заличава основния злодей, нямаме истински развит антагонист, Първият ред е осакатен, а цялата Съпротива се побира на палубата на „Хилядолетния сокол“.

До този извод са достигнали Disney и върналия се начело на продукцията Дж. Дж. Ейбръмс. Реално „Възходът на Скауйокър“ се опитва да поправи всички проблеми, бъркотии и неконсистентни връзки, които „Последните джедаи“ поставиха. Почти всяка критика, която създателите на Епизод 8 понесоха е адресирана по един или друг начин в Епизод 9. До голяма степен доста успешно.

Всъщност повече от първата половина на филма, Дж. Дж. Ейбръмс прави точно това – да оправи всички лишени от логика елементи в „Последните джедаи“ и да излезе максимално от конфузния край на историята на същата лента. Това е и причината, „Възходът на Скайуокър“ да е дълъг над два часа и половина, като за разлика от „Отмъстителите: Краят“ това не е постигнато с изкуствено и излишно проточване на сцени.

Disney никога не признаха директно за проблемите, които „Последните джедаи“ поставиха поредицата „Междузвездни войни“. Но действията им показват, че такива има. Първо, прекратиха потенциалната отделна трилогия, която Райън Джонсън трябваше да прави в рамките на франчайза. Въпреки, че все още има шанс, той да се завърне начело на такава лента.

Второ, в коментарите покрай последния девет филм, почти половината актьори, както и режисьора Дж. Дж. Ейбръмс критикуват почти открито осмата част. Нещо, което трудно може да стане без позволението на Disney.

Слонът в стаята

Поправянето на историята на „Междузвездни войни“ след „Последните джедаи“ не е единственото предизвикателство, пред което се изправя екипа зад „Възходът на Скайуокър“. Причината е, че той е определен за последната част от цялата сага. Това е заключителната лента, която трябва да приключи целия сюжет около легендарната фамилия в една далечна, далечна Галактика.

Своеобразният слон в стаята се оказва факторът, който препъва „Възходът на Скайуокър“. Краят е модерният от други поредици – сладко-горчив, който няма да се хареса на всеки фен. Той е свързан и с друг проблем, който разваля повече усещането за „Междузвездни войни“ и като цяло потопява цялата трета част на филма, като айсберг – „Титаник“. Стремежът към прекомерни, нереалистично мащабни и епични битки.

Още предисториите на Джордж Лукас или епизодите от 1 до 3 доказаха, че количеството показано на големия екран не винаги означава качество. Изглежда красиво, епично, но без правилния контекст или употребата им, това може да означава единствено пилеене на ресурс.

Създаването на огромни флотилии от нищото или прекалено преувеличени способности на Силата, могат да нарушат потапянето в магическия свят. Точно това се случва в последната част на „Възходът на Скайуокър“. За съжаление, Disney подхождат по същия начин, по който реализираха „Отмъстителите: Краят“. Но ако при комиксовите герои на Marvel номерът може да мине, то при „Междузвездни войни“ имаме съвсем различна логика на изградената вселена.

Липсата на идентичност

Ако се вгледаме още по-дълбоко и критично към „Възходът на Скайуокър“ ще намерим и редица други недостатъци. Липсата на консистентност в историята и развитието на героите между Епизод 7 и 8 създава една дупка и в последната девета лента. Това важи с най-голяма сила за персонажите. Дж. Дж. Ейбрамс няма време да ги развие адекватно. Основният герой Рей най-накрая получава дългоочакваното си развитие и история, но липсва адекватна мотивация на решенията, които тя взима. Антагонистът Кайло Рен успява да се впише малко по-добре в тази посока, най-вече поради факта, че е единственият персонаж, който има сравнително консистентно развитие.

Другите нови (за франчайза – бел. ред.) герои Фин и Поу не получават почти никакво развитие. Мотивацията на старите персонажи като Люк и Лея също е мъглява, като логиката трябва да се търси от феновете, защото нито е обяснена адекватно от Дж. Дж. Ейбрамс, нито е показана по добър начин.

Всичко това се дължи на факта, че режисьорът се опитва да съшие с бели конци разривът между предходните два филма и да направи цялото това развитие на всички герои в рамките на два часа и половина. При това да изглежда сравнително логично.

Краят на сагата

Дж. Дж. Ейбрамс успява да постигне две големи цели – да поправи пораженията, които „Последните джедаи“ нанесе на цялостната сага и да създаде най-добрият филм от последните три на „Междузвездни войни“. Дали представя задоволителен край на цялата поредица? Категорично не. За повечето фенове, истинският край е този от „Завръщането на джедаите“.

Трилогията на Disney разполага с много интересни идеи, концепции и възможности. Но реализацията им и поставянето им в общия контекст проваля цялото начинание. Не може да се отрече, че последните три епизода от визуална и звукова гледна точка са пиршество за сетивата и всяка една голяма продукция носеща името „Междузвездни войни“ трябва да изглежда по този начин.

Липсва консистентна история, която в момента едва успява да направи връзката между трите филма, а какво остава да пасне във вече изградената далечна, далечна Галактика. Като, само за малко, „Възходът на Скайуокър“ успява леко да влезе в контекста на предходните ленти. Но не и да приключи цялата сага по задоволителен начин. Причината не е само в него, а в цялата последна трилогия. Тя разполага с хубави идеи и интересни концепции, но реализацията им е под всякаква критика. В този си вид, тя е абсолютна излишна и дори за много фенове, по-завършен вид ще има поредицата, ако тя просто не беше излизала. Или поне беше изпипана много по-добре и с ясната визия какво ще се случи от Епизод 7 до Епизод 9 от самото начало.

Да последната лента е най-добра от трите на Disney, но явно новият собственик на франчайза е най-добър в разказването на странични истории, каквито бяха Rogue One и сега „Мандалорианът“.

The post „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър“ – кулминацията на една излишна трилогия appeared first on TechTrends България.

Истинският пробив и заглавието, което записва франчайза със златни букви в гейм историята е четвъртата игра от поредицата. Infinity Ward, запазват базовите концепции на първите две заглавия, но променят страшно много неща в Call of Duty 4: Modern Warfare. Това може да се усети в подхода им към сингъла, през възможността за прогресия в мултиплеъра. Играта става световен хит. Авторът на тези редове не може да отрече, че след дълги години на търсене на по-добра и балансирана алтернатива на Counter-Strike, тя най-накрая дойде през 2007 г. с първия Modern Warfare.

Развитието след това може да бъде представено по няколко начина, като много зависи от личните предпочитания на геймърите. За някои Modern Warfare 2 е най-добрата игра за всички времена за целия франчайз, за други – тя е първата стъпка към постепенното му падение и обезличаване.

Повтаряне на формулата

Стигаме до въпроса – какво е Call of Duty: Modern Warfare? Най-просто казано, опит на издателите Activision да внесат свежа кръв в стагниращия от години франчайз. Истината е, че след втория Modern Warfare и първия Black Ops, Call of Duty не предлага нищо ново, иновативно. През същото време, голяма част от оригиналната фен база се пренесе в поредицата Battlefield, а все още големия интерес е генериран от много млада и най-вече конзолна аудитория.

Последният Call of Duty: Modern Warfare се опитва да повтори изцяло формулата на оригинала, като залага на силен откъм геймплей, но слаб откъм история сингълплеър. Както и на обновен мултиплеър, който се опитва да запази оригиналните елементи на франчайза, но да ги обогати с елементи, които се превърнаха в стандарт през последните десет години. Време, което Call of Duty сериите прекараха в иновативна хибернация.

Целта е амбициозна, особено поради факта, че играта трябва да бъде подготвена в рамките на година, максимум две. Затова, Activision впрягат целия си креативен ресурс, като основната част е разработена от Infinity Ward, но помагат и останалите студиа, които по принцип са работили по Call of Duty франчайза. Това са Raven Software, Sledgehammer Games, Beenox и High Moon Studios. Както и не малки аутсорсинг екипи. Крайният резултат е повече о сполучлив, въпреки, че по някои параграфи, можеше да се получи и по-добра игра.

Визия и звук от бойното поле

Графично Modern Warfare е повече от красиво заглавие, с възможности, като Ray Tracing технология, невероятни лицеви анимации и модели. Въпреки, че Infinity Ward твърдят, че използват изцяло нов енджин, това е малко спорно. През последните десет години се взима базата на добрия-стар енджин на Quake 4 (id Tech 4), която се преработва и оптимизира до неузнаваемост. Първият Modern Warfare го използва него, като са добавени възможности, като стрелба на куршумите през различни повърхности, ефекти и др. Модифицираната версия получава името IW Engine. Следващите игри през годините използват различни подобрения и съответно имена.

Не може да отречем, че през цялото това време техническите екипи, които работят по отделните заглавия на Call of Duty не постигат чудеса с технологията. Всяка нова игра изглежда великолепно за времето, когато става дума за модели на персонажи, светлинни ефекти, движения на фини частици и други. Физиката също е подкрепена с добрия и стар Havok енджин.

IW технологията има своите ограничения – тя е най-вече в невъзможността (за момента) на представяне на разрушима околна среда и на наистина огромни карти без да се правят компромиси с качеството и съдържанието в тях. Тези елементи са част от наследството на стария id Tech 4. По отношение на големите карти, Activision и техните технически екипи направиха стъпка в тази посока с миналогодишния Black Ops 4, а в новия Modern Warfare със сравнително големите карти в Ground War. Но остава проблема с разрушимата физика.

Използването на по-стара основа позволява на игрите да се пускат и на по-стари PC машини без никакви проблеми. Тоест не е задължително да имате последно поколение процесор и най-висок клас видеокарта, за да може да подкарате Modern Warfare на почти максимални графични настройки.

Оптимизацията е на високо ниво с едно голямо изключение – кът сцените и интрото. Те просто насичат и то доста. Независимо с каква машина разполагате, ако я пускате на PC, се пригответе за подобни леки разочарования.

Modern Warfare прави огромна позитивна крачка по отношение на звука. Говорим най-вече за аудиото на оръжията, което през годините започна да наподобява на това на водни пистолети. Сега имам по-силни и агресивни звуци при стрелба, рикошети и експлозии. Те показват нивото на реализъм, но все още са далеч от тези на Insurgency: Sandstorm или на максимално реалистичния запис от всяко оръжие, което правят разработчиците на Escape from Tarkov.

Политкоректната кампания

– Сине, взех ти най-новия Modern Warfare във версия за виртуална реалност.

 – Но, тате, това е самолетен билет за Сирия?

Този виц доста добре обрисува посоката на соловата кампания. Разработчиците са взели елементи от бойните действия и случващото се в Сирия, Ирак, Либия, Афганистан, както донякъде Грузия и Украйна, за да развият историята в новия Modern Warfare. Което до голяма степен беше формулата на оригиналната игра със същото име от 2007 г.

Проблемът е, че историята в случая изкривява прекалено много препратките от реалния свят във виртуалния. Което е направено с ясна политкоректна цел, която дори масовите гейм издания описват като противоречива.

Сюжетът на Modern Warfare се завърта около терористичен атентат в Лондон, който ни пренася към фиктивната държава Урзикистан. Последната е събирателен образ на всички изброени по-горе конфликтни страни от Близкия изток и Северна Африка. Тя попада под руска окупация на деспотичния руски генерал Роман Барков, който я е превърнал територия в територията. Това последното е явна препратка към Чечня. Играта се опитва да завърти в прокси конфликт, умерените бунтовници в Урзикистан, екстремистка групировка „Ал Катала“, руснаците и американците.

Ролята на играча се прехвърля между трима персонажа, от чиято гледна точка ще можете да „изживеете“ историята. Това са операторът от ЦРУ Алекс, сержантът от британските SAS Кайл „Газ“ Гарик и лидерката на умерената опозиция в Урзикистан Фара Карим.

Взетите реални събития са така омешани, че се достига до абсурдни ситуации, в които 8-годишно момиче въоръжено с отвертка се гони с руски войник. Или „магистралата на смъртта“ прочутият път в Ирак, на който няколко километрова колона от иракската армия с цивилни превозни средства е жестоко бомбардирана от съюзническите сили през 1991 г. В играта тя е представена като вследствие на руска атака. Примерите са десетки, в които дори проверени факти са изопачени до неузнаваемост.

Връзката с оригинала

Две неща спасяват кампанията – доста добрия и интересен геймплей, както и свързването на историята с тази на оригиналния Modern Warfare. Новото заглавие е като предистория и донякъде води до събитията, представени през 2007 г.

От гледна точка на геймплей, Modern Warfare наподобява значително втората част. Повечето нива са бързи, изисква се тичане напред с бързи флангови атаки. Геймплеят увлича, но истинските сцени са тези, в които темпото е сведено до абсолютния минимум. Като например нощния рейд на грузинско градче окупирано от „Ал Катала“. Това еднозначно е мисията, която прави Modern Warfare наистина интригуваща.

Като цяло, настоящото заглавие не може да достигне абсолютния връх, който показа в скриптираните сцени Call of Duty 4. Нито и по отношение на изживяването. В новия Modern Warfare се разчита на скандални теми, като бомбардиране с бял фосфор, газови атаки, мъчения тип waterboard, но липсва истинската спойка. Кът сцените освен, че насичат на компютър, отнемат частица от вживяването в цялата атмосфера. Както и споменатите абсурди с историята.

Заключението е, че сингъла е може би най-добрия от първия Black Ops насам, но има още какво да се желае при изпълнението. Spec Ops се завръща с няколко кооперативни карти, в които сюжетната линия продължава, но в малко по-различен формат.

Мултиплеър на стероиди

След години на стагнация и кратки проблясък на Black Ops 4, Activision и Infinity Ward най-накрая успяват да настигнат почти всички съвременни тактически шутъри. Към момента в Modern Warfare има възможности за игра, които биха удволетворили почти всички. Което е продиктувано от стремеж да запазят досегашната си аудитория и да върнат малко от старата, която ги напусна преди повече от десетилетие.

От Modern Warfare 3 насам, целият франчайз се превърна в прост арена шутър (тип Quake и Unreal Tournament), в които просто тичате и стреляте. Откатът беше принизен, оръжията доста уеднаквени с няколко изключения. Значителна част от тази философия е вече загърбена.

Оръжията не само, че звучат много по-добре, но имат доста повече показатели, аксесоари, които ги променят и най-важното – откат. С всяко оръжие трябва да свиквате с неговите характеристики. По-мощните ритат по-здраво и изискват повече корекция. Има още много какво да се желае, особено спрямо напълно ъпгрейдваните пушки, но е много приятен завой спрямо ситуацията от преди години.

За геймърите, които предпочитат Call of Duty игрите, след 2010 г. имаме малки карти с бърз геймплей за малко играчи. За почитателите на по-големите битки и по-тактически геймплей имаме и огромни такива за 64 души, като Ground War, което е копие на модела на Battlefield. Като геймплей те са динамични, но като че ли отстъпват на далеч по-тактическите независими заглавия като Insurgency: Sandstorm или World War 3.

Modern Warfare дава доста по-голям избор от предшествениците си. Тук можете да играете бавно, тактично и доста по-методично или да се втурнете през глава да изненадвате противника в гръб. Поне големите карти за 20 и повече души, позволяват почти всякакъв стил на игра.

Огромен недостатък е, прекалено бързото движение на персонажите (в стремеж да се запази динамиката от предишните части), както и, че рундовете дори при големите карти са много къси.

Всички заедно и бизнес модел

Modern Warfare е и една от първите игри, в които можете да срещнете онлайн противници, който са на конзола или на компютър. Предимството на това е, че така има по-голям обем играчи и рядко ще попадате на неактивни сървъри (тъй като няма Dedicated такива, освен Private опцията) и гейм модове.

Недостатъкът е, че конзолните играчи имат Aim assist. Това означава частично самонасочване на мерника, което да компенсира по-трудното управление чрез контролер. Което оставя малко горчив вкус в по-хардкор PC геймърите.

Modern Warfare за момента загърбва всички порочни практики от гейм индустрията – най-вече добре познатите Loot Boxes. Поне засега. Повечето налично съдържание в играта се отключва по добрия стар начин – с яко геймене. Лошата новина е, че съвсем скоро очакваме Activision да покажат точно как ще монетизират заглавието за бъдеще. Има онлайн магазин, като засега в него съдържанието е козметично и се плаща директно.

Компанията има доста негативна история, да пуска дадена игра без никакви или с минимални микротрансакции. Но след няколко месеца да го наблъска са такива. Включително да поставя нови оръжия, които да са платени. Така, че по тази точка времето ще покаже. Може след няколко месеца да направя ревизия на оценката „Бизнес модел“.

Заключение

Modern Warfare за момента успява да постигне доста добре целта за рестартирането на франчайза. Соловата кампания ще бъде доста силно изживяване, ако не обръщате внимание на логиката и на силната политическа пристрастност на сюжета.

Мултиплеърът е бърз, динамичен, с тактически възможности. Прекалената динамика на моменти развалят тактическото усещане и някои стратегии, но не толкова, колкото при Modern Warfare 3. Възможността да развивате оръжията си е приятна функция, която беше толкова необходима от години наред. Разработчиците периодично обновяват и добавят карти, както в мултиплеъра, така и в кооперативния режим.

Стискаме палци, Activision да не въведат прекалено агресивна монетизация в бъдеще и да позволят само пазаруване на козметични предмети и персонажи, при това директно, а не чрез някакви сандъци със случайно генерирано съдържание.

Допълнено на 6 декември:

Activision пуснаха първия сезон за Modern Warfare, което реално е начина по който искат да абонират потребителите за играта. С придобите нови средства да се пуска периодично разнообразно съдържание. За щастие, компанията изоставя „сандъците“ с произволни виртуални предмети. Вместо това се възприема принципа от Rainbow Six: Siege, в който геймърите могат да поръчат „Battle Pass“ или да си купят частичен и улеснен достъп до новото съдържание.

Допълнителните елементи, които са по-важни от геймплей гледна точка, като двете нови оръжия например са достъпни напълно безплатно ако се играе заглавието. Още не е ясно при изтичане на сезона дали геймърите ще могат с прекарани часове да получат новите оръжия или ще има други механизми. Но всички изцяло затворени зад платената стена предмети са козметични.

Така този принцип на бизнес модел е компромисен – не е най-добрият за потребителите, които вече са платили 60 евро за играта, но поне не изисква да плащат още по 50-100 за да получат достъп до съдържание, което може да им даде предимство в мултиплеъра.

The post Call of Duty: Modern Warfare – силен рестарт на франчайза appeared first on TechTrends България.

Тези въздействащи думи, са част от началото на четвъртия епизод на хитовия минисериал „Чернобил“. Те илюстрират отлично, че понякога най-страшният и смъртоносен враг е този, който не може да видим. Аварията в атомната електроцентрала „Чернобил“ беляза повече от едно поколение хора не само в Източна Европа, но и по целия свят, заради своите мащаби и поражения, които предизвика.

В очите на някои, инцидентът е символ на опасността от радиацията и невидим враг, с който ще се борят години наред. Други го свързват с късогледството, арогантността на съветското и комунистически властови апарати в Източния блок, заради техните опити да го прикрият. Трети го свързват с уязвимостта, която имаме към нови и трудни за контролиране технологии.

Като, роден почти по време на аварията съм изпитал един друг ефект на обществото от социалистическите времена и прехода – черния хумор. Класифицирането на децата, които се появяват на бял свят преди, по време и след инцидента като „чернобилчета“ и вечния спор, кой е по-малко засегнат от радиацията. За някои може да звучи това ужасяващо, но това са реалностите, с които се сблъсках през детството си и с които си спомням с усмивка в момента.

Личният ми интерес към Чернобилската авария е подсилен и от друг фактор – семейството. Баща ми е електроинженер, а дядо ми беше експерт по ядрена безопасност. Като и двамата са върли застъпници на ядрената енергетика. Особено дядо ми, който на няколко пъти ми е обяснявал за причините за аварията на територията на днешна северна Украйна.

Продукцията на HBO „Чернобил“ си поставя амбициозната задача да разкаже точно какво се е случило в малките часове на 26 април 1986 г. При това, по възможно най-реалистичен и внушаващ начин. Предвид факта, че минисериалът задмина по рейтинг непоклатимия (до последния си осми сезон) „Игра на тронове“ и Breaking Bad (с доста странни превод „В обувките на Сатаната“), показва, че публиката оценява усилията и резултата, които екипа му полага.

Още преди да се превърне в медиен и обществен хит и веднага след като приключих с „Игра на тронове“ се захванах с мини сериите на HBO и Sky UK.

В центъра на събитията

Петте епизода доста умело разделят тематично случилото се на фаталния 26 април и последващите години. Първият започва със самоубийството на Валерий Легасов, зам.-директорът на Института „Курчатов“, който участва по операцията за овладяване на аварията. Той посяга на живота си две години след инцидента и оставя зад себе си записки, с които описва случилото си и част от истинските причини за аварията.

Създателите изобщо не губят време и веднага след това ни пренасят във времето на експлозията на IV реактор на АЕЦ „Чернобил“ и последствията от нея. Шок, объркване и дори отричане са първите реакции на част от ръководния екип на централата. Първият епизод в общи линии ни показва първите часове и общото отричане за истинските мащаби на катастрофата, докато вторият се концентрира върху правилното им оценяване.

Следващите два разкриват с различна динамика действията по потушаването на пожара и борбата с радиационното замърсяване в района. Към тях добавяме и усилията, да се намери логично обяснение за причините за аварията.

Последният пети епизод, буквално дисектира инцидента и причините за него по часове, минути и дори секунди. Също така демонстрира и част от политическите елементи, които обгръщат аварията и последствията от нея.

Почти всички показани основни, както и доста от второстепенните, герои са базирани на действителни личности. Минисериалът се концентрира около Валери Легасов (Джаред Харис), зам.-директор на Института „Курчатов“, който заедно с зам.-председателят на Министерски съвет на СССР Борис Шчербина (Стелан Скарсгард) са натоварени със задачата да овладеят аварията и нейните потенциално фатални последствия от нея.

Проследяваме съдбата на редица други реални персонажи – гл. заместник инженер на централата Анатоли Дятлов (Паул Ритър), който ръководи осъщественият неуспешно тест по безопасност в съдбовната нощ. Както и с неговите ръководители – Виктор Брюканов (Кон О‘Нийл), директорът на централата и главният инженер Николай Фомин (Едриън Раулинс).

Списъкът със съществуващи личности продължава с Людмила и Василий Игнатенко, вторият е сред първите пожарникари от Припят, които се притичват на помощ да гасят пожара. Михаил Горбачов, Николай Тараканов, който ръководите специалните „ликвидатори“ и много други.

Два от ключовите персонажи в сериала „Чернобил“ са измислени. Първата е Улана Хомюк, която е ядрен физик от Минск. Тя е базирана на екипа от стотици съветски учени, които помагат на Легасов за овладяване на аварията и по-скоро играе техен събирателен образ. Вторият е първият зам.-директор на КГБ Чарков, който също е специално създаден за поредицата.

Машина на времето

Един от най-въздействащите елементи на сериала „Чернобил“ е стремежът към достоверност на пресъздаване на събитията. Екипът полага огромни усилия всичко да изглежда, като във фаталната нощ на 1986 г. и да ни пренесе в тази вече отминала епоха на комунистическия режим. Вниманието към детайлите, като дрехи, прически, градска среда (панелки, градини, площади, павилиони), пепелници, марки цигари и много други са като извадени от машина на времето.

Всички тези елементи успяват да създадат впечатление от зрителя, че гледа повече документална продукция, а не филмова/сериална адаптация. Който е живял през 80-те години и началото на 90-те ще помни не малка част от всички тези детайли. По-евтината хартия и документите на пишещи машини, специфичните папки и модели, които Източния блок обича да използва, за да онагледи различни машини и сгради.

Мога да изброявам с часове, дребните детайли, на които е обърнато специално внимание. Дори актьорите са подбрани, така че да приличат максимално на своите оригинални първообрази. За западните зрители, повечето неща няма да им говорят нищо, но за жителите на бившия Източен блок, тези елементи са от значение, за по-правилно пресъздаване на събитията от 1986 г. Има пропуски и грешки, за част от тях трябва внимателно вглеждане, но по този въпрос ще се спрем към края.

Това пренасяне назад във времето, важи до голяма степен и във фактите за самата авария в Чернобил. Стремежът за кариерно развитие и получаване на одобрението на партията, чрез резултати на всяка цена е повече от силен мотив за допускане на съдбоносните грешки довели до инцидента. Същото важи и за първоначалното отричане и последващо неволно заблуждаване на висшестоящите по веригата.

Зоркият поглед на службите и следенето, също са представени в задоволителна светлина. Както и стремежът да не се създава паника и съответно опитите да се потули случая.

Създателите полагат доста усилия да следват максимално случилото се през този период, въпреки, свободата, която поемат по някои параграфи. Като цяло, сериите лъхат с доста висока доза автентичност.

Изкуството на невидимия убиец

Създаването на правдоподобна среда, в която да се развива действието е само малка част от успешния подход на „Чернобил“. В тази формула играе роля и правилното разпределение на епизодите и историята, която разказват в тях. Нарочно изчаках да изгледам последната серия, за да имам завършени впечатления и да не избързвам с пускането на ревю, само и само, за да хвана „онлайн вълната“.

Този мой ход се оказа доста правилен, защото част от критиките, които имах до четвърти епизод, се изчистват в последния. Подходът, който създателите ползват е в голяма степен класически за криминалните продукции. В началото се показва аварията, овладяването ѝ и накрая, като истинско разследване се разкриват причините за нея.

Чрез него се приковава вниманието на зрителите още от първите минути, вместо да се губи време с постепенното представяне на събитията и да се представят такива без достатъчно контекст.

Двете най-силни страни на „Чернобил“ се крият в развитието на двамата основни персонажа – професор Легасов и Шчербина, както и в доста умелото създаване на чувство за напрежение. Последното е доста трудно, поради факта, че както споменава възрастната жена от въведението на материала – защо да се плашиш от нещо, което не можеш да видиш. Съответно как го пресъздаваш в сериала?

Страхът от радиацията е показан с доста правдоподобните последствия от радиацията и какво причинява тя на човешкото тяло. Хората, които са изложени директно на ядрото, буквално започват да се разпадат и умират в рамките на дни. Докато тези, които получават по-малки, но достатъчно силни дози радиация, симптомите на лъчева болест се развиват по-бавно във времето, но достатъчно болезнено за потърпевшите.

Самият ужас, който актьорите на учени и лекари, осъзнаващи риска и опасността, пресъздават допринася допълнително за потапяне в атмосферата на събитията.

При развитието на персонажите, най-силното такова е при Шчербина, който първоначално подхожда доста арогантно към събитията. Като разбира естеството на опасността, загърбва партийните догми и  започва да прави всичко възможно за овладяване на последствията.

Реакцията на Шчербина, когато научава, че заради политиката на Кремъл получават от Запада специализирано оборудване, което се оказва безполезно, заради скриването на истинските щети в Чернобил, изглежда повече от правдоподобно. Освен това, илюстрира доста силно развитието на самия персонаж.

Овладяване на ситуацията

Изправени сме пред нещо, което никога досега не се е случвало на тази планета“, споделя професор Легасов на Шчребина след като научават, че ядрения реактор оголен.

„Ликдвидацията“ на последствията на аварията са друг силен елемент „Чернобил“. Сериалът навлиза в доста детайли, по отношение на основните опасности, които са били овладени от съветските власти и хора на място. От потенциалът за вторична експлозия, през ограничаване на радиационното замърсяване и затварянето на ядрото на реактора. Първата част дори получава доста драматичен заряд, поради факта, че са изпратени трима водолази да спрат нахлуването на вода под реактора, с което да позволяват нейното изпомпване.

Те рискуват живота си, заради високият радиационен фон и въпреки това, двама от тях все още са живи. Сериалът отива в лека крайност, за да засили драматизма като ги обвява за загинали вследствие на излагането на силното лъчение.

„Чернобил“ се опитва доста умело да хване мащабните действия, които предприема СССР, за да овладее ситуацията. Хилядите войници и цивилни, които участват в първичната евакуация на местното население, през прочистването на отломките, до стотиците миньори, които прокопават тунел, за да може след това да замразят образуваната от силната радиация и бетон „лава“. Дори почти целия четвърти епизод е посветен на лова на домашни любимци, останали по къщите и апартаментите, които са изложени на високата радиация.

Всички тези неща са се случили, за които има множество доказателства.

Противоречивите нюанси

Чернобил“ не е напълно перфектен (въпреки крайната оценка), въпреки високите оценки, които му дават експертите и зрителите. Можете да намерите доста пропуски в детайлите, особено при по-внимателно вглеждане. В някои по-близки кадри, някои панелки са с модерна алуминиева дограма, други показват съветски войници да държат оръжията си по американски маниер, трети се ползват униформи от Втората световна война.

По-големият проблем на „Чернобил“, който се разисква особено в Русия е въпреки високият стремеж за автентичност, трудно британските и американски продуценти, режисьори и сценаристи ще могат да обхванат напълно правилния начин на поведение на хората при комунистическия режим. Говорим за строго определени нюанси, които се усещат от по-запознати хора и които могат да развалят общото впечатление.

Става дума за начина на мислене на хората от тази епоха. Ще дам няколко показателни примера. При първия епизод, когато професор Легасов отива на събрание на министрите, за да докладва за ситуацията в Чернобил. Първоначално, се приемат данните за ниска радиация и доброто състояние на ядрото на реактора. Тук, Легасов удря с юмрук и почти крещейки, съобщава, че това не е така и събранието не е свършило. Макар и дребен детайл, това не е нормално поведение на един от високопоставените учени на СССР, които са партийни членове и много добре разбират йерархията и начина по който трябва да се съобщят нещата, за да могат да се вземат мерки. Друг пример е наивното поведение на Хамюк за директното казване на истината при представяне на доклада за аварията пред международната агенция МАГАТЕ (сега МААЕ).

Причината за това е стремежът на създателите на „Чернобил“ да създадат определени стереотипи сред различните видове персонажи. Учените са наивни и „неопетнени“ достатъчно от догмите на комунистическата партия, докато тези на службите и върховните постове са напълно „покварени“ от тях. Второто е показано с отново прекалено крайното поведение на Шчербина при пристигането им с хеликоптер в Чернобил. Самият персонаж впоследствие става единствения, който се развива в посока „на добрите“, като осъзнава мащабите на аварията.

Улана Хомюк като събирателен образ на стотици учени страда от тази стереотипност. Създателите на сериите нарочно използват само един персонаж, за да не объркват зрителите. Но крайностите, в които Хомюк се лута през епизодите не са логично поведение на учен от тази епоха. Да, ще има спорове и предложения да се каже истината, за да се вземат мерки, но те няма да се случат по този начин. Нейната роля е да пренесе този стремеж към Легасов по време на процеса срещу тримата ръководители на злополучната централа. Търсен е драматичен ефект, докато доста по-реалистично щеше да е ако мотивът за това решение е да се предотврати опасността от последващи аварии. Подобен резултат е умишлено търсен и в преувеличаването на част от проблемите и последствията (милиони ще загинат и пр.).

Подобни нюанси за функционирането на съветския режим има и на други места – не е необходимо да се изпращат войници, за да се заповяда на миньорите да отидат в Чернобил. Но без тях нямаше как да се получи търсения контраст между мръсните миньори и спретнатия министър.

По-правдоподобно е използването на друг измислен персонаж – зам.-директорът на КГБ Чарков. Неговата роля е да покаже, че през съветския режим, службите използват все по-силно страха и психологически натиск за оръжие, отколкото физическата разправа. Независимо, че втората е спомената на няколко пъти, КГБ (и българските служби) все повече залагат на подобни „по-чисти“, но понякога по-брутални методи.

Поуките

Чернобилската авария и съответното кратката поредица на HBO показват основните проблеми. Те са общо три. Първият е, че причината за инцидента е в амбициите на ръководни апаратчици да се докажат пред по-високите си началници, което ги кара да вземат низ от грешни решения. Вторият е, че засекретяването на определени елементи и потенциални пропуски в системата на ядрените реактори РБМК реално води до самата експлозия.

Те не са съобщени на инженерите, които осъществяват теста, защото може да компрометират имиджа на съветската технология. Освен това се смятат, че шансът да се достигнат обстоятелствата, при които да имат значение е нищожен. Третият е в опита на властите да покрият първоначално аварията, а след това и истинските ѝ мащаби, не само пред света, но и пред собственото си население.

Тук подобна вина имат и българските власти по това време, въпреки, че самото радиационно замърсяване не е толкова силно, както в Беларус и Украйна, те решават да го скрият от обикновените хора. Подход, който изиграва по-лоша шега на всички, отколкото потенциалната паника и дискредитиране на съветската атомна енергетика.

Сериалът все пак пропуска един любопитен факт. Чернобилската АЕЦ, освен че доставя ток на редица предприятия в Украйна, тя е основен електроизточник на задхоризонтовия радар „Дъга-2“. Секретната военна инсталация е разположена само на няколко десетки километра от електроцентралата и има стратегическо значение. Тя, заедно с още две подобни системи, следят въздушното пространство за потенциално изстрелване на балистични ракети от страна на НАТО. Платформата „Дъга“ е част от системата за ранно предупреждение в случай на ядрена война.

Макар и тя да бъде заменена през 1989 г. от далеч по-прецизна мрежа от сателити, в момента на аварията е функционирала. Това донякъде обяснява, защо Кремъл се опитва да засекрети всичко свързано с атомната електроцентрала. Но, изобщо не трябва да бъде оправдание за последствията. В този ред на мисли пропускаме конспиративната теория, че аварията в „Чернобил“ е опит за скриване на проблем с инсталацията „Дъга-2“ пред ръководството на партията.

Самият сериал се опитва да каже максимална част от истината, макар на моменти прекалено досадно да я крещи в лицето ни. Независимо от дребните пропуски или нюансите, които създателите не успяват да обхванат, продукцията е истинско произведение на изкуството и заслужено измества „Игра на тронове“. Както се посочва във финалните надписи на пети епизод – този сериал е посветен на стотиците мъже и жени, които изложиха на риск живота си, за да овладеят най-тежката ядрена катастрофа в човешката история.

The post „Чернобил“: Сериалът, който разтърси света appeared first on TechTrends България.

Само за справка – според изследване на Kronos Incorporated, 34% от работещите хора в САЩ са планирали да гледат финалния епизод на „Игра на тронове“. От тях една трета са пропуснали или са закъснели за работа, или пък са си пуснали един ден отпуск. Шестият сезон е с бюджет от над 100 млн. долара (по 10 млн. долара на епизод), което го поставя в близост до някои от по-евтините блокбъстъри на Marvel. Докато всяка серия от последният осми струва достига 15 млн. долара.

Осми сезон от „Игра на тронове“ достига рекорден бюджет от 15 млн. долара на епизод

Адаптацията на малкия екран е базирана книгите на Джордж. Р. Р. Мартин от поредицата  „Песен за огън и лед“. До края на пети сезон тя следваше в общи рамки историята от романите. Следващите серии бяха написани от двамата режисьори на ТВ сериите – Дейвид Беньоф и Даниел Брет Уайз. Причината е, че последните две книги на Мартин още не са завършени. Режисьорите и съответно сценаристи на сериала, са получили базова насока как ще завърши цялата история и как ще се развие основния сюжет.

Самият Джордж Р. Р. Мартин много кратно коментира, че сагата ще има „сладко-горчив край“. Нещо, което е много характерно за цялата литературна поредица. Опитът на Дейвид Беньоф и Даниел Уайз да го пресъздадат обаче породи остра критика от голяма част от феновете. За повечето, последния осми сезон няма нищо общо с духа на оригинала и е подигравка с труда на Мартин. В седмицата преди заключителния шести епизод дори беше започната подписка от страна на привържениците на сериала, той да бъде пресниман. Петицията, която настоява краят на поредицата да бъде направена от много „по-компетентни сценаристи“ е подкрепена от над 1.2 млн. души.

Над 1.2 млн. души са се подписали в петиция за презаснемане на последния сезон с нови сценаристи

Друг голям показател за фенското недоволство е зрителският рейтинг в някои от най-популярните развлекателни сайтове. Там „Игри на тронове“ се срива. Ако през годините епизодите и сезоните поддържат над 90% одобрение, за осмия то е едва 37% в Rotten Tomatoes. Дори противоречивият седми е с 86%, а шестият, при който няма издадена книга, на която да е базиран има 93%.

Защо изведнъж феновете се обърнаха толкова силно срещу създателите на „Игра на тронове“ и какво причините катастрофалния край на една от най-мащабните ТВ поредица в историята? Ще се опитаме да разгледаме отговорите на тези въпроси в следващите редове, които ще бъдат нещо средно между анализ на поредицата и ревю на осми сезон.

1. Правилата на играта

За да разберем, къде се къса нишката на красивата история и защо феновете изведнъж се обърнаха срещу дуото режисьори, които до скоро бяха смятани за едни от най-талантливите в развлекателната индустрия, трябва да видим какви превърна „Игра на тронове“ в една различна поредица.

Формулата е съставена от няколко компонента – необятен свят, смразяващ реализъм, комбиниран със силни фентъзи моменти, дълбоко развитие на героите, както и непрекъснатата и безкомпромисна борба за абсолютна власт. Последното е толкова определящо, че името на поредицата реално е негова красива метафора – игра на тронове.

Борбата за абсолютната власт е основен мотив и компонент в успешната формула на сериала

Кой ще седне на Железния трон и ще получи пълен контрол над Седемте кралства? Това е основният въпрос, който се поставя през цялата поредица. Този, който владее най-добре играта на тронове има най-голям шанс, но това не винаги е достатъчно.

В тази непрекъсната борба са позволени всякакви средства – измени, предателства, войни, убийства, принудителни бракове на деца, лъжи, измами и много други. Няма вечни съюзи, всичко е временно. Политиката и геополитиката на „Игра на тронове“ е водещата сила на сериала и на книгите. Всеки плете планове, интриги и взима съдбоносни решения, наслагват се и точно като в реалния живот имат своите последици. Логиката на поредицата е изключително близка до нашата, най-малкото защото е базирана доста силно на истински исторически моменти.

2. Богатството на Вестерос

Това няма как да се постигне без необятен свят, какъвто Джордж Р. Р. Мартин пресъздава перфектно. Например при „Дюн“, Франк Хърбърт създава подобна научно-фантастична поредица базирана на средновековната история само че в бъдещето с три династии, един император и няколко спомагателни фракции. В „Игра на тронове“, само на континента Вестерос имаме един крал, седем кралства и още десетки, ако не стотици други династии, фракции и елементи. Като с тях не се изчерпват страните в потенциалния конфликт.

Има и друга разлика ако сравняваме двете поредици. При „Дюн“ нещата са сравнително праволинейни, много лесно може да разграничим добрите Атреиди от лошите Харконен. В „Игра на тронове“ няма добри или лоши, поне не в класическия смисъл на думата. Тук всеки е оцапан с кръв по един или друг начин.

Лорд Нед Старк е смятан първоначално за един от главните протагонисти в поредицата, но още в пилотния епизод е показан как собственоръчно екзекутира дезертьор от Нощната стража, защото закона това изисква. Границата между добро и лошо е размита, а моралния компас може да го има, но това не означава, че той ще възтържествува накрая.

В „Игра на тронове“ няма добри или лоши, на всички ръцете са оцапани с кръв

Богатството на героите не само като бройка, но и като развитие е друго силно предимство на „Игра на тронове“. Всеки от персонажите има собствен характер, история, мотиви, контакти, силни и слаби страни. Той или тя е подвластен на решенията, които взима или които някой друг около него предприема.

Всяко действие води до последици, навързано в логическа връзка. Тя може да не е явна в началото и да се разкрие постепенно, но точно това прави една история богата и заинтригуваща. Именно, неизвестността от това кой какво е предвидил прави някои сцени в „Игра на тронове“ запомнящи се. Всеки може да умре, никой не е застрахован. Особено ако е любимец на феновете.

Героите в поредицата са уязвими, като в реалния живот и много от любимците на публиката са покосени още в началото

Реализмът от човешкото Средновековие е пренесен и в начина на живот, мислене и водене на битки във Вестерос. Към него добавяме няколко фентъзи елемента, като легендите за дракони, дългата нощ/зима, децата на гората, Нощния крал и други магически създания. Те са вкарани по доста деликатен начин, така че да не развалят общото усещане за сравнително реалистична обстановка. „Игра на тронове“ има много добре установена логика, реализъм и последователност на действията.

3. Приказната визия

Самите серии се отличават с много висок бюджет и качество характерно повече за пълнометражните филми, отколкото за малкия екран. Визията, декорите, реквизита, цялата продукция, актьорската игра – трудно можете да намерите кусури в рамките на отделните сезони.

В последният осми такъв, техническото ниво е издигнато до нови висини. Битката за Зимен Хребет (Winterfell) и обсадата на Кралски Чертог от гледна точка на продукция са истинско пиршество за сетивата. Независимо, че в първия случай е взета фундаменталната грешка да се оптимизира осветлението на сцените за кино, а не за телевизия.

Осми сезон е истинско пиршество за сетивата със своята невероятна визия, звук и актьорска игра

Декорите, ефектите, музиката, актьорската игра всичко изригва по скалата на съвършенството и кулминира в осми сезон. Технически, това са най-силните епизоди на цялата поредица. Сцени, като „танцът на драконите“ в третата серия, целият епизод по падането на Кралски чертог, или простия кадър при който Денерис Таргериан е показана пред нейния дракон, който излита и създава илюзията, че тя има драконови крила са неща, които дълго време ще се ползват за примери във филмографията.

Музиката на Рамин Джавади допълва визията по перфектен начин в различните напрегнати моменти и директно ни потапя в атмосферата на епизодите. Напрежение, хаос, чувство за отчаяние, тъга, можете да почувствате всичко това през темите, които звучат на заден фон.

Актьорите (на оцелелите герои) също постигат своите кулминационни представяния в последния осми сезон. Смятаните за дървени пред камера Емилия Кларк (Денерис Таргериан) и Кит Харингтън (Джон Сноу) показват голямо израстване и постигат богата гама от емоции в сцените от последните епизоди. Целият състав показва невероятни умения и причината за фенското недоволство не е в тяхното представяне.

Тогава, кое предизвика гнева на зрителите?

4. Екзекуцията на персонажите

Проблемите за сериала и първите по-сериозни критики от феновете бяха отправени още през седми сезон. Ако шести е изработен с налични чернови на Джордж Р. Р. Мартин и успява да запази духа на предходните, то последните два са написани изцяло от дуото сценаристи – Беньоф и Уайз. Оттук идват всичките главоболия на феновете на сагата. Двамата прилагат доста от стандартните за Холивуд прийоми, които се натрупват с всеки нов епизод, който самостоятелно написват и режисират.

Седми и осми сезон са по-кратки от останалите като бройка – общо 13 серии при 10 стандартни за един. Но те покриват действията от една книга, докато при останалите един сезон е равен на историята на един роман. Освен това последните четири епизода са с близо 50% по-дълги. Сценаристите просто не успяват да разпределят правилно екранното време с което разполагат, за да разкажат достатъчно добре историята.

Рязката трансформация на Денерис Таргериан от освободител в тиранин е вследствие на лошо развитие на героя

Има серии с излишни сцени или кадри, които не допринасят достатъчно за сюжета, в същия момент логиката на редица герои „се чупи“ и те започват да предприемат необясними до момента действия, поради лошото им развитие. Най-добрият пример е трансформацията на Денерис Таргериан в „Лудата кралица“. Тя, необяснимо решава да изгори целият Кралски Чертог и да избие всичките му обитатели след като вече са обявили своята капитулация.

Кралицата на дракони нееднократно е показвала своята тъмна страна и желанието да потопи всичко в „огън и кръв“, но рамките на няколкото епизода от осми сезон признаците за това са минимални. Тя просто изведнъж „прещраква“ и взима това решение. Поради липсата на развитие в тази посока, за много фенове, това е пълна противоположност на Денерис отпреди няколко сезона, когато заключва в тъмница собствениците си дракони, след като те са убили едно невинно дете. Изведнъж, желанието за избиването на близо милион жители, сред които много невинни жени и деца, се превръща в неин златен стандарт.

Въпреки, че зад решението ѝ има доста логика и може да бъде обяснено от сценаристите, липсата на достатъчно развитие на героинята в тази посока, прави действията ѝ напълно нелогични. Подобна е историята и с Джейми Ланистър, чиито мотиви да се върне в Кралски Чертог в пети епизод са повече от противоречиви за неговия персонаж.

В книгите най-лошата съдба на героите е да загинат, в осмия ТВ сезон е те да оцелеят и да са обезличени

Примерите с нелогично развиване на героите, липсата на развитие и последователност в действията им може да се изброят за почти всеки оцелял в последния сезон. Което говори за слабите умения на двамата сценаристи да развият увлекателна история. По този начин, независимо че Мартин обича да убива в книгите (и в шоуто) любими на публиката персонажи, Беньоф и Уайз буквално ги екзекутират, като или ги обезличават или ги правят неразпознаваеми за феновете.

5. Краят на логиката

Липсата на правдоподобност и последователност в „Игра на тронове“ в последния сезон не опира само до персонажите. Цялата логическа нишка е брутално скъсана при Битката при Зимен Хребет. Ако досегашните сражения са спазвали поне частично реализма при водене на бой през Средновековието, то тук той е захвърлен в рова и запален.

Сценаристите на последните епизоди жертват реализма и логиката на битките за сметка на атрактивността и шокиращия им ефект

Цялата стратегия на страната на живите е погрешна, което води до доста бързия им разгром от страна на Нощния крал. Фронтален щурм с лека кавалерия срещу многократно превъзхождащ ги противник, който дори не виждат. Разположение на обсадните машини на първа линия, напълно погрешното позициониране на основните сили, липса на войници по стените, прахосване на огневата мощ на драконите и много, много други. В стремеж да запазят всички основни герои и напрежението, те са показвани многократно как всеки момент ще бъдат сразени от превъзхождащия ги враг. Проблемът е, че повечето оцеляват, напук на логиката на бойното поле.

По същия начин стоят нещата и с войските. По време на сражението, зрителят остава с впечатлението, че частите на Севера и Неопетнените са почти разгромени, а Дотраките – напълно разбити. В четвърти епизод узнаваме, че всъщност силите са намалени само наполовина. Къде се е криела тази половин армия – няма обяснение. След което, същите тези войски маршируват и обсаждат Кралски чертог през следващите две серии.

Липсата на логика в някои епизоди се пренася в следващите и така се натрупва

Проблемите с логиката продължават в четвъртия епизод, като най-очевидния е моментът на засадата на флотата на Юрон Грейджой. Той успява с десетина кораба въоръжени с по един Скорпион (подсилени балисти, които изстрелват огромни копия) да убие с три директни попадения по-малкия дракон на Денерис. След което, буквално „отнасят“ корабите ѝ.

Лошо няма, но в петата серия, Денерис успява само с един дракон да изпепели десет пъти повече кораби, въоръжени с балисти и цяла крепостна стена също оборудвана с тези оръжия в рамките на няколко минути. Без да получи нито едно попадение. Отделно подреждането на целия флот на Грейджой, заедно с разположението на балистите в случая е като по учебник за ешелонна противовъздушна отбрана. Което напълно обезсмисля ефективността на Скорпионите.

6. Холивуд превзе Вестерос

Тези основни примери показват, как едно нелогично решение, се мултиплицира във всеки следващ епизод. Много от тях могат много лесно да бъдат избегнати или поправени. Но те имат и доста просто обяснение. Сценаристите и режисьори на „Игра на тронове“ жертват логиката и реализма, за да постигнат още по-въздействаща визия и шокиращи елементи.

Ако Денерис влезе в обсадата на Кралски Чертог с два дракона няма да има толкова голямо напрежение преди битката, ако го направи с един. Същото ще се жертва ако се покаже, че половината армия на живите е оцеляла на безкрайните атаки на Нощния крал.

Някои противоречиви решения са взети единствено, за да се постигнат ефектни кадри

Някои решения са продиктувани единствено за постигането на определен визуален ефект. Тук спада щурма на леката кавалерия на Дотраките, защото се постига много красив кадър, как техните пламтящи сърпове изчезват в тъмнината един по един.

Други са направени изцяло за постигане на шокиращ елемент. Смъртта на единия дракон, донякъде го постига. Друг пример е решението на сценаристите, че Аря трябва да убие Нощния крал, само защото „не им се струва правилно, това да бъде Джон Сноу“. Последното е директен цитат от коментарното предаване на трети епизод. Тъй като феновете очакват битка между Джон Сноу и Нощния крал, дайте да ги заблудим и изненадаме. Не, че липсва логика, при положение, че Бран специално ѝ връчва кинжал с острие от Валерианска стомана и дръжка от дракново стъкло, която може да убие немъртвия крал. Просто изпълнението е по Холивудски – нагласено и удобно.

В други се преследва самоцелно единствено елементът на шок и изненада

Всички тези похвати се превърнаха в традиция за голяма част от съвременното кино и сериали. Много поредици започнаха да страдат от това – подобна критика за липса на логика и целенасочен шоков ефект има и в Епизод 8 на „Междузвездни войни“ от 2018 г., който раздвои феновете на поредицата. В случая с „Игра на тронове“ имаме много по-голям консенсус относно качеството на последния сезон на сериала.

Остана един фактор – самата борба за абсолютната власт. Той отсъства в по-голямата част от финала на поредицата. Краят, най-вероятно продиктуван от самия Джордж Р. Р. Мартин, кой ще управлява Седемте кралства (или Шестте, след обявената независимост на Севера) дава много интересен поглед върху тази „игра на тронове“. Както и показва, кой най-добре я владее. Макар да е обвързан с много логика, начинът по който е представен, също води до известно разочарование сред зрителите.

Провал ли е осми сезон на „Игра на тронове“? От гледна точка на продукция, визия, звук и актьорска игра е пълен шедьовър. Но от гледна точка на история и сценарий това е огромно и дори недопустимо падение за поредицата. Последният сезон илюстрира всички проблеми на Холивуд – невероятни усилия и резултат, посечени от целенасоченото търсене на шокиращ ефект и изненадване на зрителите на всяка цена. Независимо, дали по този начин обричащ установената логика, сюжета и развитието на героите.

Крайният резултат на финала на осмия сезон наистина е „сладко-горчив“, както го описва Джордж Р. Р. Мартин. За съжаление, автономността, с която разполагат двамата сценаристи и режисьори оставят повече горчив привкус сред феновете, отколкото сладък.

The post Сладко-горчивият край на „Игра на тронове“ appeared first on TechTrends България.

Става дума за предстоящото навлизане в този сегмент на гиганти, като Disney и Apple. В един момент, Netflix ще трябва да разчита на силно собствено съдържание, за да може да се изправи срещу безкрайните ресурси, с които разполагат два от най-големите брандове в света. Amazon също диша силно във врата, а и HBO не спи. Конкуренцията се засилва с всяко изминало тримесечие.

Усилията в подсилване на собственото съдържание водят, както до хитови поредици, като „Къща от карти“ и „Наркос“. Но и до някои странни експерименти. Такъв се явява Love, Death + Robots. Това са 18 късометражни анимации, изготвени в различен стил, всеки с независим от останалите сюжет. Гъмжащи от препратки, към различни култови филми, поредици, комикси, научна-фантастика, книги и франчайзи.

Зад Love, Death + Robots стоят Дейвид Финчър („Седем“, „Боен клуб“ ,част от „Къща от карти“ и много други) и Тим Милър („Дедпул“), като първият е истинска икона в киното, доказал нееднократно способността си да ни изненадва.

Странният формат, още по-нетипичното изпълнение и противоречивите чувства, които оставиха епизодите в мен, ме подтикнаха да разгледам поредицата малко по-подробно. Без прекалени спойлери, за всички, които не са ги гледали.

В търсене на универсалната формула

Love, Death + Robots е перфектният пример, за опит за намиране на Светия Граал в маркетинга – как да обхванем и задоволим интересите на максимално широка публика. Сериите се опитват да обхванат възможно най-голям спектър от културни и популярни в момента течения.

Сериите използват изпипаната успешна формула на „Черното огледало“ (Black Mirror) и сравнително позитивните отзиви на филма „Играч Първи – приготви се“. От първия е взет късометражния формат и липсата на връзка между отделните епизоди. Също така донякъде от него са взети и непрекъснатите обрати и преобръщане на очакванията на зрителите. Все актуални сега похвати.

Огромното количество препратки и асоциации с популярни културни феномени и франчайзи, пък са успешна формула, която първо Marvel инкорпорира в своята кино Вселена (MCU), „Дедпул“ доразви, които достигат своя пик в „Играч Първи – приготви се“. Има от всичко – от комикси, филми, през книги и игри, до японски анимета и манга.

За да се обхване още по-голям спектър от зрителски вкусове и предпочитания, създателите на Love, Death + Robots се обръщат към „Аниматрицата“. От там е взет похватът за използване на различни техники и стилове в създаването на разнообразно анимационно съдържание. Затова и форматът на сериите обхваща по-голямата част от познатите ни техники. Епизоди с невероятно реалистична компютърна графика се редуват с пастелени в стил „Disney“, през аниме похвати и визия.

Пилотният епизод доста добре илюстрира какво да очакваме. В него се пренасяме във футуристичен Лондон, в който стари катедрали се използват за арена на зловещо забавление – битки до смърт на генетично разработени и модифицирани чудовища. Тези странни творения са контролирани чрез специална невронна връзка със своите пилоти. Освен техническа пищна CGI анимация, през две трети от епизода имаме дразнещи препратки към радикален феминизъм и политкоректност, чийто ефект донякъде се неутрализира от шоковия край.

Така, почти всяка серия се върти около някой или комбинация от основните елементи от заглавието – любов, смърт плюс роботи. С няколко изключения имаме сравнително сходна структура на почти всеки епизод. Тя се състои от представянето на определена ситуация или кратка история, която завършва с неочакван обрат. Видно от пилотния епизод, референциите и препратките към популярни франчайзи са на килограм.

Противоречивият краен резултат

Фундаменталният проблем на Love, Death + Robots не се съдържа в нито един от гореизброените елементи. Той е в натрапващата се целенасоченост за тяхното интегриране и постигане на конкретни реакции.

Почти всяка втора серия се опитва да вкара накрая шокиращ ефект, който да изправи зрителите. Историята показва, че в киното и телевизията това се постига доста трудно. Затова при повече от половината от епизодите, той е толкова клиширан или насилствено интегриран, че постига обратната реакция у зрителя.

При няколко епизода, включително и в пилотния, тези обрати са реализирани добре. Всъщност ако не беше той, най-вероятно нямаше да доизгледам останалите серии, тъй като радикалния феминизъм в първия ми идваше в повече и бях на ръба да изоставя поредицата.

За щастие, той, както и другите елементи на политкоректност не присъстват толкова агресивно в останалите епизоди.

Другият голям проблем е в самия формат на поредицата. Късометражните филми/анимации са отделен жанр в изкуството, но някои епизоди са прекалено кратки. Средната продължителност е около 12 минути. Но като извадим краткото интро и близо двете минути на финални надписи, остават средно по около десет минути. Всички епизоди под тази медиана според мен са напълно излишни. Други имат огромен потенциал, който няма как да се развие във формат от 15 минути. Малцинство са тези, които успяват да напипат правилния баланс.

Концепцията за целенасоченост присъства и в самите сюжети. Някои серии са направени така, че просто да гравитират около една идея. Дали тя ще бъде завършена или не, няма значение. Което от своя страна, в комбинация с краткия формат подсилва усещането, че не малка част от епизодите са просто пълнеж и/или специално създадени за определен тип аудитория.

Много накратко ще се спрем на отделните серии, като съм ги подредил в четири категории. Редките диаманти, които успяват да напипат баланса от формат, концепция и реализация. Технически и арт съвършените епизоди, които ни карат да забравим, че гледаме анимация. Пропилените възможности са частите от поредицата, които имат добър потенциал, но той не е развит. Накрая са излишните епизоди, които спокойно може да пропуснете, като някои от тях дори не си заслужават да бъдат теглени от различни от платформата на Netflix места.

Редките диаманти

Личният ми фаворит за съвършения епизод от Love, Death + Robots носи номер 14 – Zima Blue. В него се проследява историята на световно известен художник в бъдещето, който впечатлява с все по-мащабни арт проекти, в които да развихри изкуството си. Неговият запазен знак е използването на Zima Blue – специален тон на синьото, който в един момент напълно поглъща творбите му.

Историята е разказана перфектно, като са вкарани две гледни точки, на журналистка, която е удостоена с честта да му направи първото интервю от последните 100 години, така и от самия художник.

Zima Blue спокойно може да бъде провъзгласен за новия еталон сред късометражната анимация. Завършена история, шокиращ обрат, който наистина си тежи на мястото, ненатрапващи и дори подсилващи препратки към комиксови поредици. Използвана е визията от деветдесетарските анимации на Batman, на чието наситено черно перфектно контрастира този специфичен тон на синьото – Zima Blue.

Това е един от епизодите без насилие, кръв или друг тип екшън. Но въпреки това е перфектен. Неслучайно Zima Blue е с втория най-висок читателски рейтинг в платформата IMDB.

Вторият в личната ми класация е първият в читателската на IMDB. Това е Епизод 7 – Beyond the Aquila Rift. Той спокойно можеше да се окичи с титлата – Най-реалистична и красива CGI анимация, но тя отива при номер 18 от поредицата (за него по-долу). Тази серия много трудно може да се опише, без да се разкрие обрата. Но в общи линии идеята е, че космически кораб тръгва да се връща към Земята, като използва специална ускорителна станция „Архангел“. Поради грешка, той и екипажът се оказват захвърлени извън Млечния път и то от грешната страна на Галактиката.

Причината моето мнение да се разминава с това на масовите зрители на IMBD е, че обратът е представен по възможно най-клиширания (но и красив) начин, а референциите към определени научно-фантастични филми са доста натрапващи. За съжаление, не мога да кажа кои са, без да разваля удоволствието на тези, които не са гледали епизода.

Третият истински диамант за мен е Епизод 4 – Suits. Разказва за фермери, които трябва да се отбраняват от орди от извънземни (които приличат на кръстоска между този от „Пришълецът“ и „Пълен мрак“). Намесени са големи роботи, доста екшън и красива анимация. Препратките и клишетата са почти толкова, колкото големи са и ордите от извънземни. Това, което го отличава от останалите в списъка е, че историята е развита с всичките си елементи от начало докрай, а обратът е реализиран по много фин и елегантен начин.

Техническите съвършенства

Признавам си, че тази категория я създадох единствено за последния епизод – The Secret War. Толкова реалистична и красива CGI анимация не бях виждал. Дори Beyond the Aquila Rift при който за първи път ми падна долната челюст, не може да стъпи на малкия пръст на техническото съвършенство, което развива Епизод 18.

Историята е пълна боза обаче. В разгара на битката при Сталинград през Втората световна война, група съветски войници са изпратени в далечния изток в СССР, за да се справят с демони, които тероризират местното население. Има изграден съспенс, достатъчно екшън, но цялостната идея дори на хартия звучи зле. На моменти си мисля, че дори да беше пренесено абсолютното клише във видеоигрите – за нацисти-зомбита може би щеше да изглежда по-добре концептуално. Но CGI графиката ме убеди, че скоро ще имаме пълнометражни компютърни анимации, които ще могат да отнесат всичко останало.

Реално почти всеки епизод е изпипан технически в анимационния похват, който е ползван за отделните серии. Визуалните качества на Love, Death + Robots са неоспорими, като The Secret War просто е абсолютният връх и кулминацията на всичко това. Има няколко изключения, но поради уникалността им, че са единствени в даден анимационен похват, донякъде ги оправдава.

Пропилените възможности

Тук ще разгледаме основно тези серии, които не успяват да напипат перфектния баланс, имат пропилян потенциал или някакъв друг недостатък, който ги прави добри за гледане, но не и върхово изживяване. Откривам категорията с два епизода, на които не им достига малко, за да се превърнат в истински бижута. Това са епизодите 10 и 13. Първият е Shape Shifters, който разполага с доста интересна история, красива CGI анимация и добър край. Но цялостната концепция за комбиниране на върколаци и военните действия в Афганистан е малко… прекалена.

Епизод 13 е Lucky Number 13. Отново невероятна CGI анимация, интересна история, но просто той губи много от липсата на контекст. Догадките, че се води космическа война между Изтока и Запада са налице, но не са достатъчни. Историята накратко е пилот-новобранец на десантни совалки получава кораб с фаталния номер 13. Машината оцелява в тежки условия, но при предходните мисии губи не един, а цели два екипажа. Което повдига въпроса дали не е прокълната.

Знам, че концепцията гравитира около идеята за изкуствения интелект в совалката и отношението между човек-машина, но това не успява да те грабне напълно. Цялата обстановка има потенциал да се развие, ако не като пълнометражен филм, то поне като отделни серии. Защото в настоящия си формат, този епизод просто губи своя чар сред останалите. А може да предложи наистина много.

В тази категория попада и вече споменатата пилотна серия, която просто с прекалената си политкоректност, „убива“ иначе перфектната във всяко едно отношение реализация. Ако не беше толкова агресивна и очевадна, Sonnie’s Edge можеше да бъде сред диамантите.

Последващият втори епизод Three Robots е в сходна ситуация. При него пък негативно повлияват агресивните препратки и леко малоумния обрат, в който са намесени… котки. Иначе технически е изпипан, както и голяма част от историята, която разказва.

Излишният пълнеж

За съжаление по-голямата част от епизодите в Love, Death + Robots са изцяло самоцелни, а някои напълно излишни. Определени фенове няма да са съгласни с това твърдение, но най-вероятно те спадат към специфичната аудитория, към които те са насочени.

Ще започна с едно от най-силните заглавия от списъка – Епизод 3: The Witness. Няма научно-фантастична серийна поредица, която да не експлоатира по някакъв начин идеята за омагьосан времеви кръг. При него, човек изпитва дадена ситуация отново и отново. Именно такъв е The Witness, който прелива от препратки към популярни аниме поредици.

В общи линии, млада жена става свидетелка на убийство и започва да бяга от местопрестъплението, докато престъпникът я преследва. Независимо от теорията, че тя е преследвана от призрак, целият епизод е създаден единствено с две цели – шокиращия момент при разкриването на омагьосания кръг и стрийптиз сцена в садо-мазо клуб. Ако искам да гледам скандални неща, ще си пусна някое риалити шоу, а ефектът от обрата е притъпен от идентичната обстановка в крайната сцена с началната.

Епизод 16 – Ice Age експлоатира друго Sci-Fi клише – наличието на паралелна цивилизация, която да е умален модел на нашата. В случая, тя се намира в хладилника на американско семейство. Единствената серия, в която се вкарват игрални сцени с живи актьори. Но това не я прави уникална или пък добра. Почти двуминутната сцена от „Мъже в черно“ за цивилизацията в шкафа има в пъти по-голям заряд от Ice Age.

Една определена целенасоченост има в няколко серии на Love, Death + Robots. Това е таргетирането на феновете на анимето или японската анимация. Такъв е Епизод 5 – Sucker of Souls. Изпълнена до горе с клишета и препратки, в която наемници и археолози бягат от съвременна версия на Дракула, тя спокойно може да се пропусне. Особено предвид, изключително слабия „неочакван“ край.

По същия начин са реализирани нещата и в Епизод 8 – Good Hunting. Тук феновете на японските анимации и култура ще са удовлетворени, но като цяло в един момент историята ескалира дори и по тези стандарти. Присъствието му е оправдано единствено, да задоволяви тази специфична публика. Като реализация не е лошо, но ако не ви допада спецификата на японската анимация, като история, философия и стилистика, този епизод няма да е за вас. Концептуално доста контрастира първата и втората половина и дори, като лек фен на анимето, серията не ми допадна.

Такова е състоянието на Епизод 15 – Blind Spot, без който може да живеете много по-спокойно. При него ситуацията е по-зле, защото дори да сте аниме фенове, има далеч по-добри попадения в този жанр. Слаба история, още по-лоша реализация, а единственото предимство на края е, че го има.

Има няколко епизода, които са пълен абсурд още на ниво концепция и рационално мислещия човек спокойно би игнорирал. Епизод 6 – When the Yogurt Took Over, заглавието казва всичко – когато киселото мляко превземе света. Безумна идея, като единственото стойностно е, че може да се ползва като метафора, колко много сме зависими от технологиите в момента.

Другата серия под номер 12 – Fish Night пък може да бъде оценена само от хора на тежки медикаменти. В нея, двама души закъсват с колата из американската прерия, като през нощта изплуват призраците на умрели преди милиони години динозаври и праисторически риби. Епизод 17 също е предизвикателство за мозъчните клетки, защото представлява любимата за всички почитатели на алтернативната история ситуация – „какво става ако Хитлер умира в началото на 30-те години“. За разлика от C&C Red Alert гейминг сериите, в анимацията имаме развити възможно най-абсурдните сценарии. Включително и от това фюрерът да е сплескан от желе.

В същия дух, е Епизод 9 – The Dump. Няма серия, чието заглавие да я опише толкова добре. Става дума за бунище, в което охраната разказва за чудовище от боклуци. Цялата история намирисва, като целия епизод е просто пълнеж и по-предсказуем край нямаше как да има. Съществуването му е оправдано, само и само, за да се запълни бройката от 18 епизода.

За финал си оставих Епизод 11 – Helping Hand. Създателите тук са имали следната идея – какво ще стане ако направим CGI късометражна версия на филма „Гравитация“? Ефектът ще е същия като пълнометражния вариант. Красив, но напълно безсмислен филм. Единственото позитивно е, че логично задава обратния въпрос – дали самата „Гравитация“ със Сандра Бълок нямаше да е по-подходяща за подобен кратък формат? Но ситуацията се превръша като парадигмата с „кокошката и яйцето“.

Искаме ли още?

На този въпрос все още не мога да си отговоря. От една страна, без Love, Death + Robots, нямаше да имаме истинските бижута, като сериите от първата категория. Или техническото съвършенство при CGI анимацията, което наблюдаваме в The Secret War и Beyond the Aquila Rift. От друга страна, тези ресурси ако се бяха вложили в един хомогенен, но много по-добре развит проект, сега можехме да сме свидетели на истински анимационен феномен.

Вместо това имаме 18 епизода, половината от които не си струват отделеното време. Спокойно бих изтъргувал втория сезон на Love, Death + Robots за една истинска CGI поредица в Sci-Fi жанра.

The post Love, Death + Robots: Красота, клишета и препратки appeared first on TechTrends България.

Играта се казваше PlayerUnknown’s Battlegrounds (PUBG) и тя постави началото на манията наречена Battle Royale или „кралска битка“. Две години по-късно, десетки милиони потребители повече и няколко милиарда печалба отгоре, промените бяха доста, но недостатъчни да ме убедят, че имам пред себе си завършено заглавие. За това време беше добавена само една нова карта и поглед от първо лице, както и възможността да се поръчват виртуални предмети.

Яко, особено, когато играта струва 30 евро. Така, че PUBG не успя да ме спечели за фен. Fortnite – от своя страна изглежда доста по-завършена, а и е безплатна. Можеш да строиш укрепления, екшънът е по-бърз, картите по-малки. Анимационната визия, аркадния геймплей и средната възраст на играчите от 5 години обаче ме накара да я оставя много бързо.

Затова за мен допреди седмица най-добрата „кралска битка“ се оказа Blackout режима на Call of Duty: Black Ops 4. С уловката, че играта струва около 50 евро. Respawn Entertainment решава да поправи този пропуск и да запълни вакуума и в началото на февруари без много шум и фанфари пусна Apex Legends. Най-новото попълнение в Battle Royale света е базирано на вселената на Titanfall и спокойно изглежда най-завършено от техническа гледна точка от всички свои конкуренти до момента.

Всичко звучи прекрасно, особено предвид факта, че играта е безплатна. Но поне според мен има няколко детайла, на които трябва да обърнете внимание преди да започнете с нея. Най-малкото, защото все пак тя се разпространява от Electronic Arts.

Перфектният хибрид

Може да е базирана във вселената на Titanfall, но Apex Legends не е трета част на популярната поредица. Тя е самостоятелно заглавие, като използва доста ресурси от споменатия франчайз. Оръжията са почти, ако не напълно идентични, но просто са подбрани по-добре и балансирани, за да паснат в новия формат. С цел битките, да имат известна динамика е премахната възможността за плъзгане по стени, както и самите титани (големи роботи) също са изрязани.

Интересното е, че Apex Legends се опитва да вземе от всичко най-добро от останалите големи в жанра. Визията е леко анимационна, но не прекалено, като във Fortnite, а наподобява малко повече Black Ops 4. При героите е дадена повече свобода и те изглеждат, като избягали от Overwatch. Някои от тях дори са били част от Titanfall игрите, така че феновете на поредицата ще имат доста „дежа вю“ елементи.

Първото голямо нововъведение са именно героите. Всеки играч може да избере от шестима персонажа, всеки от тях разполага с уникални пасивни, активни и ултимативни умения. Правилното им използване може да реши не една или две схватки. За момента има още двама, които не са достъпни от началото, но могат да бъдат отключени. Било то с игра или ако си платите за това. Подобно на Rainbow Six: Siege.

За разлика от останалите Battle Royale заглавия тук не можете да играете соло. Единственият достъпен формат е в отбор от трима души. Ако нямате двама приятели, с които да се пуснете, Apex Legends има не лош matchmaking, който ще ви намери съотборници.

Останалите елементи са сходни – в началото тримата избирате своите персонажи. След което всичките играчи от сървъра скачат екипно от самолет над остров. За момента е достъпна само една карта (Kings Canyon), която е достатъчно голяма и с разнообразни елементи, че да не ви омръзне поне месец. Общият брой играчи в един рунд е 60, което е по-малко спрямо PUBG и Black Ops 4, но е повече от достатъчно предвид динамиката на играта.

Отборната игра

Другият специфичен елемент е, че отборът скача в пакет. Във всеки момент можете да се разделите, но е препоръчително да продължите в тази форма. Избралият последен персонаж води скока и насочва всички в една посока. Екипната работа се насърчава доста в Apex Legends и честно казано, самостоятелно много трудно ще можете да постигнете водещи резултати.

Играта взима един друг елемент от Rainbow Six: Siege и го надгражда с един позабравен механизъм. Тук е добавена възможността да се посочва (т.нар. pin) дадено място, персонаж или предмет. За разлика от Siege, в Apex Legends може да давате много повече контекст. Двойно pin-ване означава враг, ако посочите даден предмет, уведомявате съотборниците си къде се намира по-добра броня, муниции или оръжие. Всичко това е съпроводен с аудио коментар.

Така „забелязан враг“ се казва от вашия герой, нещо, което беше включено в първите версии на Counter-Strike, но постепенно беше забравено от геймърите. С тези гласови команди се улеснява комуникацията между съотборниците. Което прави екипната работа много по-лесна, а наличието на микрофон вече не е задължително за победа.

Когато сте свален, можете да бъдете съживен от съотборник, но дори и да успее екипа да ви върне обратно, за вас надеждата не е изгубена. Ако някой от екипа вземе вашия предавател, след време може да ви повика обратно на картата при специалните маяци, разпръснати на картата. Затова надеждата не умира дори, когато остане един човек от отбора жив.

Бързите битки

Голямата карта създава впечатление, че динамиката на играта ще е бавна, с повече тактически умисъл. Напротив, тя е бърза, битките са изключително динамични, затова не се оставяйте на това измамно чувство за ленивост. Ако водите престрелки в по-затворени помещения Apex Legends наподобява Quake Champions, бързо и безпощадно ще се намерите на земята. Стоенето на едно място и дебненето на врага единствено ще ви върнат по-бързо в началното меню. Същото важи и за откритите пространства, но там динамиката може да се промени, заради големите дистанции.

Оръжията са разпределени в няколко класа – пистолети, картечни пистолети, пушки, щурмови пушки и карабини, картечници и снайпери. Мунициите са разпределени също в няколко категории – леки, средни, тежки, енергийни и патрони за пушки. Можете да носите само по две оръжия едновременно, така че в един момент не е просто да намерите такова, но и да знаете как правилно да го комбинирате. Иначе няма да сте едновременно ефективни на близки и на далечни разстояния.

Активните и ултимативните умения на героите могат да се използват също за атака или защита. Последните в повечето случаи играят ролята на въздушни удари от други игри. Като как, къде и кога ги използвате може да ви изкара победител от дадена битка.

Бързият геймплей изисква максимално опростен интерфейс, чрез който лесно да се сменят оръжия, муниции или приставки. В това отношение Apex Legends е отличник, като може би дори превъзхожда Fortnite.

Хитрият маркетинг

Най-уникалното в цялата игра беше всъщност рекламната ѝ кампания. Или по-скоро в нейната липса. Не знам как Respawn Entertainment са убедили EA да не промотират по никакъв начин Apex Legends, но стратегията проработи. Единственото, което направиха беше да „пуснат“ слух, за нея седмица по-рано. След това, както от Respawn казват „нека оставим играта сама да се представи на хората“. Освен това таймингът е много необичаен. Точно преди финансовите резултати на EA, когато компанията обикновено е в „мълчалив“ период и не комуникира с външния свят. Сезонът не е типичен за пускане на нова игра, но Respawn за момента жънат успех.

Логичните обяснения за този ход са две. Първото е, че Respawn са убедили EA, че стратегията ще проработи. Второто е, че разпространителят се е опасявал (и то основателно) от потенциален негативизъм от феновете на Titanfall. Все пак вместо трета част се пуска самостоятелно заглавие, което само взаимства елементи от вселената и ги пренася в Battle Royale формата.

След пускането и добрите отзиви, естествено започват и определените глупости от страна на EA и Respawn. Най-отчетливото е признанието, че двама от героите са LGBTQ, което беше направено единствено, за да се стимулират позитивните ревюта в повечето по-либерални медии.

Бизнес моделът на Apex Legends също е приемлив за момента, като играта е безплатна. Има „кутии“ с произволно съдържание, но последното е свързано само с козметични промени, които не влияят на геймплея. Потенциална бариера за играчите в дългосрочен план, е ако Respawn добавят нови персонажи, които да са заключени и да изискват доплащане. Подобна схема се прилага в Rainbow Six: Siege, като героите и в двете игра за момента могат да се отключат и с игра. Стига да не станат прекалено много и тогава, за да можеш да останеш пълноценен играч ще ти се наложи да си платиш за отключването им или да си денонощно онлайн.

Второто острие на ножа

Освен последните елементи в бизнес модела, опасенията ми са свързани с още няколко елемента. Геймплеят е доста бърз, съпоставим с Quake и като добавим елементът на „кралска битка“, практиката с оръжията се постига по-трудно от други заглавия. Причината е, че всеки път попадаш на различни видове, конфигурации и тн. Което затруднява отработването и тренирането им. Затова не е изненада, че повечето играчи от нива 5 и дори нагоре нямат дори по едно убийство. Този проблем е основен в Battle Royale заглавията и персонално на мен не ми допада. Прекалено произволния елемент при всеки скок (относно екипировката) е една от причините, да не отделям много време в този жанр.

Другият елемент е, че има само една карта. За първите месец-два, максимум три ще е достатъчна. Но след това, на играчите няма да им стига и ще искат нови места за оцеляване. Самата карта е само привидно голяма, като в рамките на няколко дни забавление ще сте успели да я разучите в детайли.

Анимационната и дори аниме визия на героите може да е привлекателна за някои, но отблъскваща за други. Е при мен се постига втория ефект. Персонажите изглеждат като неодобрени такива от Overwatch. Няма герой, с който да се „припозная“. Цялостното оформление на менюта и останалата визия са доста пипнати, дори впечатляващи за безплатно заглавие.

Звукът е на ниво, като музиката в менюто определено хваща ухото. Графиката е добра, но се ползва стар енджин, което има своите плюсове и минуси. Предимството е, че върви перфектно на макс детайли на средна конфигурация на две-три години. Недостатъкът – след година-две ще изглежда много остаряла. Дори в момента графиката не е от най-висок технически клас.

При първите два дни проблеми със сървърите нямаше, което е направо чудо за игра на EA. След като информацията за Apex Legends се разпространи и потребителската база се изстреля до 10 млн. души, започнаха и традиционните проблеми с връзката. Тя се забелязва най-вече при синхронизиране на информацията преди или след мач, но не и по време. Което за момента е повече от добра новина.

Заплаха ли е за Fortnite?

Последният въпрос, на който ще се опитам да отговоря е дали Apex Legends е заплаха за Fortnite. По-скоро не е или поне не съвсем. Играта, като геймплей и визия на битките е доста по-близка до Blackout на CoD Black Ops 4. Последната, отбелязахме, че струва 50 евро, така че Apex Legends по-скоро се прицелва в подобна аудитория. Тук няма строене и събиране на материали, а визията, не е чак толкова анимационна, че да хване най-малките геймъри.

Apex Legends се опитва да вземе най-доброто от всички „кралски битки“ и успява да постигне доста добър баланс. За феновете на жанра е доста добра алтернатива пред вече познатите до болка възможности, като Fortnite или Black Ops 4. Без обаче да предложи нещо коренно различно. За останалите, като мен, е просто добре направена игра в една противоречива, но хитова за момента концепция.

The post Apex Legends: По-добрата „кралска битка“ appeared first on TechTrends България.